Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
— Това какво би трябвало да представлява? — поинтересувах се аз.
— А? — Паху се погледна през рамо, сякаш му бях казал, че има буболечка на гърба. — Келтски руни — обясни ми той. — Жигосаха ми ги.
— Жигосали ли? — ахнах ужасен. — Ама наистина ли са те… жигосали? С дамга и нажежени въглени… като крава?
— Не се използват дамги и нажежени въглени, мой човек. Прави се много внимателно. С изключително красив ритуал.
— Дрън-дрън! Значи си седял мирно и кротко, а някой хахо ти е прогорил рисунката върху кожата?
— Ще ми направят една и отпред. Когато имам възможност.
— Божичко! Не боли ли?
Паху само сви рамене. Или може би потрепери.
— Малко — призна си той. — Но на вододела между болката и насладата съществуват нови равнища на сила и самопознание. След ритуала се чувстваш някак откъснат от всичко, духовен.
— „Изпаднал в делириум“ сигурно е по-точно — вметнах аз. — Или глупав.
— Не очаквам типове като теб да ме разберат. Отчуждил си се от душата си.
— За какво ми е душа при приятели като тебе?
Останах доволен от последните си думи, но Паху само ме изгледа кръвнишки и поклати глава.
— Та какво означават руните? — попитах аз.
И после не казвайте, че не съм мазохист.
— Това съчетание от символи олицетворява същностната неразривност между Земя и дух. Големият полукръг е въплъщение на всеобщността на планетата, а нагънатите брънки и очертания с формата на „V“ са изображение на различните съставни части на природата, които се стремят да постигнат синтез. Най-малкото така ги тълкувам аз. Според някои това отчасти е символ и на плодородието.
— И този символ компенсира твоята мъничка… същност ли?
— Сигурно си въобразяваш, че е ужасно остроумно, но подобна забележка говори много по-красноречиво от мен за отрицателните ти енергии. Няма дори да те удостоя с отговор.
Понечих да кажа, че вече го е направил, но той си облече и ризата и не посегна към диджеридуто, така че махнах с ръка и го оставих да си живее. Само да не си помислите, че съм поробена жертва на отрицателните си енергии.
Някой почука на вратата.
— Влезте — извиках аз, — но на ваш риск.
Ума надзърна в стаята и се свъси.
— Всичко наред ли е?
— Цветя и рози — отвърнах аз. — Бъбрим си тук с Лудия Макс като мъж с мъж.
— Твоят приятел е голям нервак, да знаеш — оплака се Паху.
Ума се опита да се усмихне.
— Може би просто е гладен. Дали да не потърсим къде да вечеряме?
— Страхотно! — възкликнах аз и скочих на крака. — Само да не ходим в ресторант, където свирят на диджериду.
Ума продължи с опитите за усмивка. Паху пак поклати глава, но все пак се запъти към вратата.
— Отрицателна енергия — чух го да мърмори.
Показах с ръка на Ума да излезе преди мен в коридора. Тя прошепна нещо, но така и не я разбрах.
— Какво каза? — попитах я.
— А, нищо — отвърна ми Ума. — Говорех си на себе си.
Кимнах, но бях почти сигурен, че е промълвила „Бог да ми е на помощ“.
Известно време се разхождахме из града и обсъждахме къде да хапнем. За късмет ресторантите не бяха по-малко от магазините за свещи, макар и да останах с впечатлението, че всяка кръчма в този проклет град има в името си или Чосър, или Марлоу. Тъкмо изпаднах в див възторг, че всички тук са големи поклонници на Реймънд Чандлър, когато Ума ми подряза крилата и ми обясни за кого ставало въпрос. И въпреки това, ако ви се яде сандвич „Марлоу“ или „Чосър“, на всяка цена посетете Кентърбъри.
Паху и Ума бяха вегетарианци, макар и Ума да оповести, че й се ядяла риба. Паху — иска ли питане — се показа по-тесногръд. Шобан си беше всеядна. Не се изненадах особено, такива като нея ще оцелеят и след самолетна катастрофа в Андите. И аз не пробирам много-много, особено преди да ми донесат каквото съм поръчал и да видя, че кухнята в заведението я няма никаква (но само ако го е избрал друг, естествено).
Минахме покрай безброй ресторантчета с потискащо туристически вид и предимно с реклами, че предлагали истинска американска кухня. Открай време си блъскам главата над тази загадка: за кого са предназначени такива ресторанти? Според мен хората в туристическите градове правят всичко възможно да привлекат възможно най-много посетители, но защо ще биеш толкова път и ще прекосиш едва ли не половината свят колкото да ядеш храната, с която и вкъщи се тъпчеш през ден? А кой освен американец ще си поръча в Англия сандвич с пилешко месо? Дали пък американските туристи не са по-тъпи, отколкото ги мисля? При всички положения заведенията бяха препълнени, явно хората тук знаеха нещо, с което аз не бях наясно. Всъщност винаги се оказвам най-неосведоменият.