Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
За миг изтръпнах при мисълта, че немай-къде пак ще ядем индийска кухня — в Англия индийските ресторанти са точно толкова много, както в Щатите закусвалните, където предлагат само хамбургери — но случайно попаднахме на симпатична кръчмица встрани от главната улица, пред която бе окачен лист с доста разнообразно меню. Местните жители току ни измерваха с подозрителни погледи — то оставаше да не ни зяпат, все пак си бяхме доста живописна компания: мърляв лилипут, индийка, мъжкарана ирландка и американска телевизионна звезда — но инак ни обслужиха внимателно, а кухнята се оказа прилична за Англия. (Паху насмалко да помрачи вечерята със скандала, че нямало спагети от пълнозърнесто брашно, но после, когато му донесоха обикновените спагети, забелязах, че си изяде всичко до шушка, само дето не олиза чинията.) Разговорът на масата бе по-скоро спартански и се свеждаше, кажи-речи, до „подай ми солта“, но като прибавим и трите наистина студени бири „Стела Артоа“, си прекарахме добре.
Докато се нахраним и си поръчаме по още едно питие — Ума и Шобан бяха въздържателки — наближи единайсет часът, когато ресторантът затваряше. Не проумявах защо кръчмите работят до толкова рано.
— Останало е от Първата световна война — обясни Ума. — Ограниченията върху работното време на обществените заведения за хранене първоначално са били наложени, та на сутринта работниците да не закъсняват за работа.
— Сигурно се шегуваш. Та това е било преди цели осемдесет години!
— Да, но когато е избухнала Втората световна война, тези закони още не са били отменени, а необходимостта от обществен контрол е станала още по-голяма.
— Дори да е така, и оттогава са минали петдесет години — не мирясвах аз. — Никой ли не се е сетил да съобщи, че войната е свършила?
— Пак опираме до класите, мой човек — намеси се и Паху. — Всичко, което се случва или не се случва в тази шантава страна, може да бъде обяснено в светлината на класовата борба. Толкова ли не си проумял, че Англия категорично отказва да се раздели с деветнайсети век?
Трябваше да се досетя, че гадният дребосък е марксист в червата. Марксистите изобщо не се къпят. Завъртях очи и погледнах Ума, тя обаче само ми кимна тъжно.
— Опасявам се, че в общи линии истината е такава, Марти. Ако не разбереш природата на класовата система, колко дълбоко се е окопала тя във всекидневния живот и в мисленето на всички, никога не ще разбереш и самата Англия, и онова, което се случва в нея.
Е, все щях да го преживея някак. Реших да не продължавам този разговор. Бяхме се върнали в центъра на града, където най-забележителното бяха останките — най-малкото приличаше на реставрирани останки — от каменните градски стени. Заведенията се опразваха, само тук-там по улиците се мяркаха пияни, главно момчетии, които си подвикваха мръсотии.
— Е? И сега какво? — поинтересувах се аз.
Нощта беше ясна, малко прохладна, с една от онези месечини, които така и не можеш да разбереш дали са пълни.
— Сега се захващаме за работа — отвърна Ума.
Поразходихме се по градската стена, после се върнахме в пансиона. Ние с Ума и Паху останахме долу, а Шобан се качи в стаята.
— Какъв е планът?
— Трябва да се заемем с първия етап от задачата. Ще изпълня един обред, ще кажа заклинания срещу Тулий.
— Какво? Направо тук ли? — изненадах се аз.
Шобан изхвърча през входната врата. Държеше в едрите си длани черно куфарче. Връчи го на Ума и се усмихна.
— Не — отговори Ума на въпроса ми. — Трябва да проникнем в Кентърбърийската катедрала.
11.
— Кентърбъри е селище, съществувало още в римско време — обясни Ума, докато вървяхме по Хай стрийт с надеждата да ни помислят за туристи, излезли на късна разходка. — Казвало се е Дуровернум. Тоест, исторически погледнато, мястото привлича хората от близо две хилядолетия.
Повечето пияни се бяха разотишли и сега улицата бе почти безлюдна. Светеше само един индийски ресторант. По едно време край нас мина полицейски автомобил, но ченгетата не ни и погледнаха. Според мен просто държаха под око магазините. Признавам си, не съм от хората, които се ориентират бързо, но докато се разхождахме, забелязах, че катедралата се пада зад нас и се отдалечаваме от нея. Споделих го с другите.