Рицарят на Бялата дама
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят на Бялата дама». Краткое содержание книги:
— Мога ли и аз да си гризна без купон? — попита нещастният маркаджия.
— Яж! Като се свършат, ще ти донеса колкото си искаш.
Пепи деликатно отчупи парче луканка, после си хапна балкански кашкавалец, овче сиренце и на края се подслади с няколко глътки мед.
— Страхотно е! Такава вкусна луканка не съм ял никога. Сигурно е смедовска.
Валери за малко не каза: „От обоза на цар Михаил.“ Пепи продължи:
— Щом като можем да си гризкаме колкото си искаме, за пет дни ще наддадем пет кила и като нищо ще стигнем данколовци.
— Само че пълна тайна! — прошепна поверително Валери.
— Бъди спокоен! И да ме съдерат, ще мълча като Малчика.
Когато Валери си отиде, Пепи пусна секретната парола и след малко един по един абдулабайци се изредиха при него да си получат неограничената дажба енергани. Излизаха с претъпкани джобове, уединяваха се сред развалините и дъвчеха ли, дъвчеха вкусните резерви на цар Михаил. И усещаха как телата им с часове се наливат с тъй желаните килограми и се доближават до мечтаните категории…
Тия килограми почувствува на гърба си Тото в буквалния смисъл на думата, когато даваше поредния урок по борба на Валери там, в далечния край на боровата гора.
— Ей че си станал тежък, кросмайсторе! — каза той.
— Ами, да! — продума скромно Валери. — Ям по много.
— И всички фатки знаеш вече! Като нищо ще победиш Осоговския тигър.
— Наистина ли?
— Кълна се в името на Дан Колов! Сега ти си истински борец и ако не беше мой безпощаден неприятел, щях да те приема в моя отбор. Само че си ми враг. Нали?
— Така е! — потвърди Валери. — А тебе ще мога ли да победя?
— Мене ли? Хм… Аз трябва да поотслабна още, за да имам право да се боря с тебе. — Тото помълча, въздъхна с нескрита болка и продължи: — Но, знаеш ли какво? Ти можеш да ме победиш фатално още сега, макар че съм по-тежък от тебе. Напоследък пия толкова много рициново и така си стягам каиша в трапезарията, че почнаха да ми треперят мартинките й нощно време не мога да къртя от глад.
На Валери му стана жал за това момче с великолепни мускули, което така глупаво се съсипваше с рициново масло. Спомни си немного далечното минало, когато сам той едва ли не всеки ден се наливаше с рициново, гълташе разни гадни лекарства, налагаше се вечер с компреси, загряваше си стомаха с топли възглавници и непрекъснато пъхаше термометри под мишницата…
— Слушай какво! — каза неочаквано той, като се поддаде на неудържим вътрешен порив. — Стига си пил рициново! По-добре да напълнея аз още малко и да стигна до твоята категория, нали? Аз имам колкото си искам луканка и тахан-халва. Съгласен ли си?
— Ей, ама ти си бил истински кавалерист!
— Кавалер — поправи го Валери.
— Така де! Даже рицар… Кросмайсторе, ако ти наистина направиш тази безгранична постъпка, аз ще ти стана беззаветен приятел до фаталния си дъх. Искаш ли?
— Искам, но нали съм ти враг?
— Вярно бе, забравих! Язък! — Тото разочаровано махна с ръка. — Е, нищо, ще си останем безпощадни врагове. А сега да си вървя…
Но не си тръгна. Не си тръгна и Валери.
— Слушай — каза той, — не искаш ли, преди да се разделим, да изиграем една партия шах?
— Добре, ама бързо, че трябва да ходя в града.
Валери разтвори магнитното шахче и заиграха. Три секунди ход.
На двайсет и седмия ход Валери, попаднал във вечен шах, поиска реми.
Отначало Тото не разбра, че не е загубил, и видя ремито едва когато противникът му три пъти поред мести царя си напред-назад.
— Ама ти си шах за веки-веков! — каза удивен той.
— Да — отвърна задавено Валери. — Наравно сме. Поздравявам те!
Не скочи, не заплака, не побягна. И отново в съзнанието му изплува онова хилаво момче, което лееше истерични сълзи, когато не биеше и когато го матираха. Къде е това момче сега? И изобщо съществувало ли е някога то?
И пак, поддавайки се на вътрешния си порив, нареди върху таблото само четири бели и четири черни фигури.
— Знаеш ли какво е това?
— Не.
— Това е мансуба.
— Мансуба? Да не е някаква тайна хватка?
— Нещо такова. Мансуба е задача, съчинена преди 11 века от Абдул-Аба, велик древен шахматист.
— Като Ботвиник ли?