Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Майкъл Ламборн — отвърна стопанинът на „Черната мечка“, — син на сестра ми, но малко радост изпитвам, като си припомням и името му, и родството си с него.
— Майкъл Ламборн ли? — повтори непознатият, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Как, да не си роднина на онзи Майкъл Ламборн, сърцатия герой, дето се прослави при обсадата на Венло, на когото Грейв Морис лично изказа благодарност пред цялата армия? Говори се, че той бил английски войник от не особено знатен род.
— Едва ли е бил моят племенник — рече Джайлс Гозлинг.
— Той беше храбър като заек, и то не за друго, а само за бели.
— О, не са малцина тези, които набират смелост във войната — отвърна непознатият.
— Нищо чудно — каза ханджията, — но мен ми се струва, че нашият Майкъл по-скоро би загубил и малкото храброст, дето я имаше, камо ли да я натрупа.
— Онзи Майкъл Ламборн, когото аз познавах — продължи пътникът, — беше красив и напет човек, винаги весел и добре облечен, а видеше ли хубава девойка, очите му ставаха като на ястреб.
— А нашият Майкъл — рече ханджията — имаше вид на куче, на което са му вързали бутилка на опашката, пък дрехата му — такава дрипа, че да се свлече на парцали от гърба му.
— Е, да, но на война човек се приучава да се гизди и пременява.
— А нашият Майкъл — възрази ханджията — се беше приучил да се гизди и пременя във вехтошарския магазин, докато търговецът гледа на другата страна. Колкото за ястребовите очи, за които споменахте, то неговите вечно бяха вперени в моите разпилени лъжици. Той проживя цели три месеца в този благословен дом като помощник на слугата, който точи виното и бирата, но ако беше останал още три месеца, с всичките му погрешни сметки, поразии, провинения и простъпки, сигурно щях да сваля табелата, да заключа къщата и да дам ключа на дявола да го пази.
— Да, но все пак щеше да се нажалиш — продължи пътникът, — ако ти бях казал, че бедният Майкъл падна убит начело на полка си при превземането на едно укрепление близо до Местрихт, нали?
— Да се нажаля!? Това щеше да е най-радостната вест, която съм получавал за него, тъй като щях да се уверя, че не са го обесили. Но да не говорим за това, съмнявам се, че неговата смърт ще достави такава чест на приятелите му. А дори и да е така, ще кажа от все сърце — тук той изпи втора чаша вино, — бог да го прости!
— Хайде, хайде, не се тревожи, човече — отвърна пътникът, — тепърва има да се гордееш с племенника си, особено ако излезе същият оня Майкъл Ламборн, когото аз познавах и обичах почти или може би съвсем като самия себе си. Не можеш ли да ми посочиш някакъв белег, по който да отсъдя дали не е той?
— Бога ми, не се сещам за друго — отвърна Джайлс Гозлинг, — освен че на лявото си рамо нашият Майк имаше дамгосано бесило, загдето открадна една сребърна винена чаша от Дейм Снорт от Хогсдитч.
— Не, тука вече лъжеш по най-долен начин, вуйчо — възкликна пътникът, като отмахна кръглата твърда дантелена яка и свлече дрехата си, за да оголи шията и рамото си. — Кълна се в днешния добър ден, че моето рамо е тъй невредимо, както и твоето.
— Майкъл, момчето ми! — извика ханджията. — Ама това наистина си ти! Впрочем аз вече от половин час се съмнявах, защото не виждам кой друг би взел да се интересува чак толкова от тебе. Но виж какво, Майк, ако рамото ти е така невредимо, както твърдиш, то навярно дължиш това само на милостта на Тонг, палача, че те е дамгосал със студено желязо.
— Хайде, вуйчо, стига шеги! Запази си ги да подслаждаш с тях киселата си бира. А сега да видим какъв сърдечен прием ще окажеш на родственика си, който осемнадесет години е обикалял света, видял е изгрева на слънцето там, където то залязва, и е пропътувал толкова път, че изтокът за него е станал запад.
— Както виждам, донесъл си със себе си онова свойство на пътешественика, за което изобщо не си е струвало да пътуваш. Спомням си добре, че измежду останалите ти качества беше и това — да не ти се вярва на нито една дума, която излиза из устата ти.
— Ето ви един истински неверник, джентълмени — каза Майкъл Ламборн, обръщайки се към присъстващите, които естествено следяха странната среща между вуйчо и племенник; сред тях имаше и някои местни жители, на които не бяха чужди младежките му лудории. — Няма що, с голяма радост ме посрещаш в Къмнър. Но виж какво, вуйчо, аз не съм се хранил досега с шума и трици от свинско корито, така че ми е все едно ще ме посрещнеш ли сърдечно, или не. Ей това, което нося у себе си, ще ми осигури радушен прием навсякъде, където пожелая.