Бебето е мое

- Смяташ, че понеже си страшно умна, трябва да си намериш някой глупак?

- Сигурна съм в това. Не мога да понеса мисълта детето ми да бъде принудено да преживее онова, през което преминах самата аз, докато растях. Дори сега... Всъщност, няма значение. Въпросът е, че колкото и да искам дете, не мога да мисля единствено за себе си.

Лицето, появило се на телевизионния екран в този миг, привлече вниманието на Джоди.

- О, мамка му, задръж за малко. Трябва да чуя това.

Тя сграбчи дистанционното и пусна звука.

Пол Фенеман, един от спортните журналисти на канала, вземаше интервю от Кал Бонър. Джоди знаеше извън всяко съмнение, че Бомбардировача яростно мрази Фенеман. На журналиста му се носеше славата, че задава тъпи въпроси, а куотърбекът изобщо не търпеше глупаци.

Интервюто беше записано на паркинга на тренировъчния център на „Старс“, разположен в покрайнините на Нейпървил, най-големия град в Дюпейдж.

Фенеман говореше пред камерата със страшно сериозен вид, сякаш се канеше да направи репортаж за някоя голяма война или нещо такова.

- Разговарям с Кал Бонър, куотърбека на „Чикаго Старс“.

Камерата се насочи към Кал и кожата на Джоди овлажня от смесица на похот и неприязън.

Мамка му, наистина беше секси, въпреки че годините му напредваха.

Стоеше пред огромен мотор „Харли“, облечен в дънки и впита черна тениска, която подчертаваше едни от най-страхотните гърди в отбора. Някои от момчетата бяха толкова напомпани, че изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се пръснат, но този тип беше съвършен. Вратът му също си го биваше - мускулест, но не от онези дънери, които имаха повечето футболисти. Кестенявата му коса беше леко чуплива и той я носеше съвсем къса, за да не му се налага да се занимава с нея. Такъв си беше Бомбардировача. Нямаше никакво търпение с неща, които смяташе за маловажни.

Малко над метър и осемдесет, той беше по-висок от някои от другите куотърбекове. Освен това беше бърз, умен и имаше телепатичното умение да разчита тактиката на противниковата защита, която притежават само най-добрите играчи. Славата му бе почти толкова голяма, колкото и тази на легендарния Джо Монтана и това, че Джоди май никога нямаше да окачи тениската с номер осемнайсет в дрешника си, бе нещо, което тя не можеше да преглътне.

- Кал, миналата седмица отборът ти допусна четири търноувъра3 срещу „Пейтриътс“. Какво ще направите срещу „Биле“4, за да не допуснете да се повтори?

Дори за Пол Фенеман това беше тъп въпрос и Джоди зачака да види как ще реагира Бомбардировача.

Той се почеса по главата, сякаш го бяха попитали нещо сложно, върху което трябваше да помисли. Не търпеше хора, които не уважаваше, и в ситуации като тази имаше склонността да подчертава селяндурските си корени.

Сложи единия си крак върху стъпенката на мотора и си придаде замислен вид.

- Ами, Пол, ще трябва да задържим топката. Понеже самият ти не си играч, може и да не го знаеш, ама всеки път, когато оставим другия отбор да ни отнеме топката, означава, че тя вече не е у нас. А туй не е начинът да спечелим точки.