Бебето е мое

- Извинявай. Не те познах.

Джоди прекрачи прага и начаса разбра защо доктор Джейн не бързаше да я покани вътре. Очите й зад големите стъкла бяха насълзени, а носът й бе зачервен. Освен ако махмурлукът на Джоди не бе още по-тежък, отколкото считаше, очевидно беше прекъснала професорката, докато си изплаква високообразованите очи.

Тя бе висока, навярно около метър и седемдесет, и Джоди трябваше да погледне нагоре, докато й подаваше розовата пластмасова кутия.

- Мога ли да си изпрося няколко лъжички кафе? У нас има само безкофеиново, а на мен ми трябва нещо по-силно.

Доктор Джейн пое кутията, но като че ли го направи някак неохотно. Джоди не смяташе, че е стисната, вероятно не бе в настроение за компания.

- Да, ще... ъъъ... ти донеса малко.

Обърна се и тръгна към кухнята, като очевидно очакваше гостенката да я изчака, където си беше. Само че Джоди имаше да убие половин час, докато започне студиото преди мача, а и беше достатъчно любопитна, за да я последва.

Прекосиха хола, който на пръв поглед изглеждаше доста скучен: бели стени, удобни мебели, отегчителни на вид книги навсякъде. Джоди тъкмо се канеше да продължи напред, когато вниманието й беше привлечено от музейни репродукции, поставени в рамки и окачени по стените. Всичките бяха дело на жена на име Джорджия 0’Кийф2 и макар да знаеше, че има мръсно подсъзнание, Джоди не смяташе, че то обяснява защо всяко от нарисуваните цветя й приличаше на женски полов орган.

Представляваха цветя с дълбоки, тъмни сърцевини Цветя, чиито венчелистчета надвисваха над влажни, загадъчни недра. Имаше... по дяволите. Мидена черупка, в която почиваше малка, влажна перла, при чийто вид дори човек с най-непорочния ум би се сепнал. Запита се дали професорката не е обратна. Защо иначе би искала да гледа вагини от цветя всеки път. щом влезе в хола си?

Последва я в кухнята, която беше издържана в блед лавандулов оттенък. На прозореца имаше красиви завеси с десен на цветя обикновени цветя, не от онези порнографските по картините в хола.

Всичко в кухнята беше симпатично и жизнерадостно, с изключение на собственичката й, която имаше по-достолепен вид и от господ.

Доктор Джейн бе от онези спретнати, строго облечени жени.

Ушитият й по мярка панталон беше на ситно, черно-кафяво каре, а мекият й бежов пуловер със сигурност бе от кашмир. Въпреки ръста си, имаше дребни кости, стройни крака и тънка талия. Джоди би могла да й завиди за фигурата, стига професорката да имаше гърди... или поне нещо, което би могло да мине за такива.

Косата й стигаше до линията на челюстта - светлоруса с ленени, платинени и златисти кичури, които нямаше как да не бъдат естествени. Беше оформена в една от онези консервативни прически, които Джоди за нищо на света не би си направила - сресана назад, за да открие лицето й, и придържана с тясна лента от кафяво кадифе.

Съседката й се обърна лекичко, така че сега Джоди я виждаше по-добре. Колко жалко, че носеше тези големи, зубърски очила. Те криеха доста приятни зелени очи. Челото беше хубаво, носът също ставаше - нито прекалено голям, нито твърде малък. Устата й можеше да се нарече интересна - горната устна беше тънка, а долната - пълна. И освен това имаше страхотна кожа. Ала като че ли не се поддържаше особено. Джоди би добавила много повече грим. Общо взето, професорката беше хубава жена, но имаше малко строг вид, особено с тези зачервени очи.