Бебето е мое
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Чикаго старс #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бебето е мое». Краткое содержание книги:
Кал Бонър, легендарният куотърбек на „Чикаго Старс“, изглежда, е перфектният избор. Но красивата му външност и недодяланото му държане са измамни. Д-р Джейн твърде късно разбира, че всъщност той е много по-умен, отколкото показва. Както и че съвсем не е съгласен да бъде използван и захвърлен...
Джейн сложи капака на кутията и я подаде на гостенката си, която тъкмо се канеше да я поеме, когато погледът й падна върху смачканата опаковъчна хартия на кухненската маса и малката купчинка подаръци до нея.
- Какъв е поводът?
- Нищо особено. Имам рожден ден.
Гласът й бе някак странно дрезгав и Джоди чак сега забеляза кърпичките, които жената стискаше в ръката си.
- Ей, сериозно ли? Честит рожден ден.
- Благодаря.
Без да обръща внимание на пластмасовата кутия в протегнатата ръка на доктор Джейн, Джоди отиде до масата и заразглежда подаръците: миниатюрна кутийка с бели канцеларски принадлежности, електрическа четка за зъби, химикалка и талон за безплатна смяна на автомобилно масло.
Направо жалко. Нито дори един чифт луксозни чорапогащи или пък секси нощничка.
- Кофти.
За нейна изненада, Джейн се изсмя кратко.
- Напълно си права. Приятелката ми Каролайн винаги се представя с някой отличен подарък, но в момента е на разкопки в Етиопия.
А после, още по-изненадващо, изпод очилата се плъзна една сълза и се търкулна по бузата й.
Доктор Дарлингтън се вцепени, сякаш това не се беше случило, ала подаръците наистина бяха скучни и на Джоди й дожаля за нея.
- Ей, не е чак толкова зле. Поне няма защо да се тревожиш дали са уцелили размера ти.
- Съжалявам. Не трябва... - Джейн стисна устни, но въпреки това изпод очилата й се търкулна още една сълза.
- Няма нищо. Ти седни, а аз ще направя малко кафе.
Побутна я към един от столовете, а после отнесе пластмасовата кутия до кухненския плот, където имаше кафемашина. Понечи да попита къде държи филтрите, но съседката й бе сбърчила чело и като че ли се мъчеше да диша дълбоко, така че гостенката претършува няколко шкафчета и когато откри онова, което търсеше, се зае да свари кафе.
- Е, на колко ставаш?
- Трийсет и четири.
Това наистина изненада Джоди. Тя никога не би помислила, че професорката може да е минала трийсетте.
- Още по-кофти.
- Извинявай, че се държа така. - Тя попи носа си с една кърпичка. - Обикновено не съм толкова емоционална.
Две сълзи не олицетворяваха представата на Джоди за емоционален изблик, но за строга резервирана мадама като доктор Джейн те сигурно бяха равнозначни на истеричен пристъп.
- Нали ти казах, че всичко е наред. Имаш ли понички или нещо такова?
- Във фризера има пълнозърнести овесени мъфини.
Джоди направи физиономия и се върна на масата, която беше малка и кръгла, със стъклен плот, а металните столове около нея изглеждаха така, сякаш мястото им беше в градината. Настани се срещу домакинята си и попита:
- От кого са подаръците?
Джейн се опита да извика върху лицето си една от онези усмивки, които държат хората на разстояние.
- От колегите ми.
- Имаш предвид хората, с които работиш?
- Да. Сътрудниците ми в „Нюбъри“, както и един приятел от лаборатория „Прийз“.
Джоди не беше чувала за лабораторията, но „Нюбъри“ беше един от най-префърцунените колежи в Щатите и всички се хвалеха с това, че се намира именно тук, в Дюпейдж.
- А, да. Ти преподаваше нещо научно, нали така?
- Аз съм физик. Водя лекции по релативистична квантова теория на полето. Освен това имам специално финансиране от лабораторията „Прийз“, което ми позволява да проучвам топ кварки заедно с други физици.
- Леле! Сигурно си била истински гений в гимназията.
- Не прекарах много време в гимназията. Отидох в колеж, когато бях на четиринайсет.
По бузите й се търкулна нова сълза, но тя още повече изпъна рамене.
- Четиринайсет? Я стига!
- Докато навърша двайсет, вече имах докторска степен.
Нещо в нея сякаш се прекърши. Облегна лакти на масата,
сви ръце в юмруци и облегна чело върху тях. Раменете й трепереха, ала не отронваше нито звук и гледката на това, как тази толкова достолепна жена рухва, бе толкова покъртителна, че на Джоди отново й дожаля за нея.
А и бе любопитна.
- Проблеми с гаджето ли имаш?
Другата жена поклати глава, без да я вдига от ръцете си.
- Нямам гадже. Имах. Доктор Крейг Елкхарт. Бяхме заедно в продължение на шест години.