Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, Неста.
Вместо да ми отговори, тя седна сковано в креслото, взе книгата си и се престори, че вече ни няма. Сигурно от удар в лицето щеше да ме заболи по-малко.
Като погледнах напред, заварих и Касиан да се взира в нея.
Стана ми чудно защо още никой не бе споменал за онова, което блестеше в очите му, докато наблюдаваше сестра ми.
Тъга. И копнеж.
* * *
Апартаментът се къпеше в слънчеви лъчи.
Всички пердета бяха дръпнати докрай, за да влиза колкото може повече светлина.
Сякаш и малкото тъмнина ги ужасяваше. Сякаш се мъчеха да прогонят всяка сянка.
В мъничък стол пред най-слънчевия прозорец, с гръб към нас седеше Илейн.
Когато намерихме Неста в библиотеката, мълчанието й ми се стори някак спокойно, но това на Илейн беше… глухо.
Празно.
Косата й беше разпусната — дори не я бе сплела. Не си спомнях кога за последно я бях виждала без прическа. Носеше луннобял копринен халат.
Щом влязохме, не погледна към нас, не продума нищо, дори не трепна.
Болезнено кльощавите й ръце бяха отпуснати върху страничните облегалки на стола. Желязната годежна халка още ограждаше пръста й.
Кожата й беше толкова бледа, че приличаше на девствен сняг под ярката светлина.
В този момент осъзнах, че цветът на смъртта, на покрусата… беше бял.
Липсата на цвят. На живост.
Оставих Касиан и Рис до вратата.
Предпочитах гнева на Неста пред тази… черупка.
Тази празнота.
Заобиколих стола с пресекващ дъх, надзъртайки към градската панорама, в която сестра ми се взираше така бездушно.
После видях хлътналите й бузи, безкръвните й устни, кафявите очи, някога толкова жизнени и топли, а сега — без всякакъв блясък. Като гробищна пръст.
Дори не ги отмести към мен, когато промълвих едва-едва:
— Илейн?
Не смеех да посегна към ръката й.
Не смеех да я доближа прекалено.
Аз бях виновна. Аз ги бях довела дотук…
— Върнах се — додадох вяло, някак безполезно.
— Искам да си ида у дома — беше единственият й отговор.
Затворих очи. Гърдите ми се стегнаха нетърпимо.
— Знам.
— Той със сигурност ме търси — прошепна тя.
— Знам — повторих.
Не Люсиен — изобщо не говореше за него.
— Сватбата ни щеше да е идната седмица.
Сложих ръка на гърдите си, сякаш така можех да спра прашенето вътре.
— Съжалявам.
Нищо. Нито искрица емоция.
— Всички това повтарят. — Тя погали с палец халката на пръста си. — Но това не променя нищо, нали?
Не ми достигаше въздух. Не можех — не можех да дишам, гледайки съкрушеното, издълбано нещо, в което се беше превърнала сестра ми. Толкова много й бях отнела…
Рис се озова до мен, плъзвайки ръка по кръста ми.
— Имаш ли нужда от нещо, Илейн? — попита я с такава нежност, че краката ми почти се подкосиха.
— Искам да си ида у дома — повтори тя.
Нямах сърце да я попитам за Люсиен. Не сега. Още не.
Обърнах се, готова да хукна навън и да рухна в някоя далечна стая, в друга част на Дома. Ала Люсиен стоеше на входа.
И съкрушението, изписано по лицето му, ми подсказа, че е чул всяка дума; че е видял и почувствал празнотата и отчаянието, които излъчваше сестра ми.
Илейн открай време беше мила и грижовна — нещо, което смятах за нейния собствен вид сила. По-добра от моята. Умението да виждаш цялата жестокост по света и съзнателно да избираш, отново и отново, да обичаш, да си сърдечен. Открай време беше толкова изпълнена със светлина.
Може би затова сега държеше всички пердета дръпнати настрани. За да запълни празнотата в себе си, където някога бе съхранявала онази светлина.
От която вече не тлееше и искрица.
Глава 16
Рисанд поведе мълчаливо Люсиен към апартамента в другия край на Дома, където беше решил да го настани. Ние с Касиан тръгнахме след тях. Никой не проговори, докато другарят ми не отвори ониксовите врати, разкривайки слънчева всекидневна, изсечена в червената скала. Отвъд огромните прозорци, далеч под нас, градът се ширеше чак до нащърбените планини и блещукащото море.
Рис спря в средата на тъмносиния ръчно изтъкан килим и махна наляво към затворената двойна врата.
— Спалнята. — После посочи мудно и към единичната врата отдясно. — Банята.
Люсиен надзърна в двете посоки с хладно безразличие. Не исках да го питам какво мисли за Илейн, какво възнамерява да прави…
— Предполагам, че ще ти трябват дрехи — продължи Рис, кимваики към мърлявия му жакет и изцапан панталон, които не беше събличал нито веднъж по тежкия ни път през последната седмица. На няколко места се забелязваха петна засъхнала кръв. — Някакви предпочитания за тоалета?