Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
Рис ме погледна и вдигна вежди — знак, че го предаваше в мои ръце. Аз обаче имах по-важна работа. Покашлях се.
— Отивам да видя сестрите си в Дома на Ветровете — обявих на Люсиен, чиито очи се стрелнаха към моите, а металното се фокусира в мен с тихо жужене. Извиках мрачна усмивка на лицето си. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Люсиен претегли предложението ми, както и тримата елфи, следящи всяко негово движение.
И само кимна. Поредното мъдро решение.
Тръгнахме след броени минути, а бързото изкачване до покрива на градската къща послужи като опознавателната разходка за Люсиен. Не му показах къде се намират спалните. А той, естествено, не попита.
Преди да излетим, Азриел спомена, че имал друга работа. Резкият поглед, който му отправи Касиан, ме наведе на мисълта, че сенкопоецът просто си търси оправдание, за да не пренесе Люсиен до Дома на Ветровете, но лекото кимване на Рис говореше достатъчно.
Наистина го чакаше по-важна работа. Както винаги, имаха план за действие. След като се видех със сестрите си… щях да разбера какъв бе точно.
И така, Касиан отлетя с Люсиен, а Рис ме грабна в обятията си и ни изстреля грациозно към безоблачната синева.
С всеки размах на крилата му, с всяка дълбока глътка от цитрусово-морския му аромат… нещо стегнато в тялото ми се отпускаше все повече и повече.
Въпреки че всеки напор на крилата му ни отвеждаше по-близо към Дома на Ветровете, кацнал над Веларис. Към сестрите ми.
* * *
Домът на Ветровете беше изсечен в червеникавия, затоплен от слънцето камък на плосковърхата планина, извисяваща се в единия край на града. Безбройните му балкони и панорамни площадки стърчаха над тристаметровата пропаст към долината. Улиците на Веларис лъкатушеха към отвесния планински скат, а Сидра се виеше през града като блеснала под обедното слънце копринена ивица.
Като кацнахме на верандата пред трапезарията, в която обичайно се събирахме, последвани от Касиан и Люсиен, позволих на гледката да се запечата в съзнанието ми: града, реката и далечното море, назъбените планини в другия край на Веларис и ослепително сините небеса над нас. И Домът на Ветровете, другият ми дом. Величественият, тържествен „събрат“ на градската ни къща — нашето публично местожителство. Където щяхме да организираме срещи и да приемаме гостите, които не бяха част от семейството ни.
Доста по-приятно кътче от другото ми обиталище — Двора на Кошмарите. Поне там можех да отсядам в двореца от лунен камък, намиращ се високо в планината, под която се разполагаше Изсеченият град. Макар че тамошните ми поданици… Побързах да прогоня мисълта и пооправих плитката си, прибирайки няколкото кичура, измъкнати от лекия ветрец, който Рис беше допуснал през щита си, докато летяхме.
Люсиен просто отиде до парапета и плъзна изумен поглед към панорамата. Напълно го разбирах.
Надникнах през рамо към Рис и Касиан. Другарят ми вдигна вежда.
Изчакай ни вътре.
Рис отвърна с рязка усмивка.
За да нямаш свидетели, когато го бутнеш през парапета?
Изгледах го недоумяващо и тръгнах към Люсиен. Рис прошушна на Касиан да изпият по питие в трапезарията и само по това разбрах, че напускат верандата. По това, както и по почти безшумното отваряне и затваряне на стъклените врати, зад които се бях запознала с повечето от тях — моето ново семейство.
Застанах до Люсиен, забелязвайки как вятърът брули няколко червеникави кичура, изхлузили се от ниската му опашка.
— Не очаквах подобно нещо — обяви той, без да откъсва очи от ширналия се под нас Веларис.
— Градът още се съвзема след атаката на Хиберн.
Той сведе поглед към резбования парапет на верандата.
— Въпреки че нямахме пръст в нея… съжалявам. Но не говорех за това.
Люсиен надникна през рамо към Рис и Касиан, намиращи се зад стъклените врати на трапезарията, облегнати с привидна небрежност и питиета в ръка на гигантската дъбова маса в средата й.
И двамата едновременно развиха небивал интерес към някакво петънце върху дървената повърхност помежду им.
Намръщих им се, но преглътнах яда си. И макар че сестрите ми ме чакаха вътре, макар че нуждата да ги видя беше толкова осезаема, че нямаше да се изненадам да зърна въжето, теглещо ме към къщата, казах на Люсиен:
— Рис спаси живота ми по време на Каланмаи.
И му разказах. Всичко — цялата история, чрез която се надявах да разбере. И да осъзнае на колко безопасно място е попаднала Илейн, както и той самият. Накрая извиках Рис да му обясни за собственото си минало, а той му разкри само основното. Без тъжните моменти на уязвимост, които ме бяха разплакали в планинската колиба. Въпреки това успя да обрисува доста ясна картина.