Другият [bg]

— Аха. Погледнете — книгата е в найлонова торба за смет, а не в официален плик за веществени доказателства. Следователно не фигурира сред тях.

— Засега — каза Ралф, но вместо да разсъждава върху различните страни на характера на нахакания млад прокурор, се замисли за различните страни на своя характер.

— Казвам само, че подобна хипотетична възможност може да ти се е въртяла в главата.

Така ли беше? Ралф не можеше да отговори откровено. И ако наистина му е минало през ума, по каква причина? Да спаси кариерата си от позорно петно, каквото се очертаваше на хоризонта, след като не само всичко беше тръгнало наопаки, ами заплашваше да се срути с гръм и трясък.

— Грешиш! — отсече. — Книгата ще бъде приобщена като веществено доказателство към делото. Защото детето е мъртво, Бил. Каквото и да ни се случи, е маловажно в сравнение с това.

— Съгласен съм — кимна Сабло.

— Естествено — отегчено подхвърли Самюълс. — Каквото и да се случи, лейтенант Юн Сабло ще си спаси кожата.

— А дали Тери Мейтланд ще си спаси кожата? — попита Ралф. — Ами ако сме арестували невинен човек?

— Не сме. Уликите го доказват! — сопна се прокурорът.

С това съвещанието завърши. Ралф се върна в участъка, регистрира „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“ и я заключи при другите веществени доказателства. Радваше се, че се е отървал от нея.

Докато вървеше към служебния паркинг, където си беше оставил колата, телефонът му иззвъня. На екранчето беше снимката на жена му и когато натисна бутона за свързване, се стресна от гласа ѝ.

— Какво става, мила? Плакала ли си?

— Дерек се обади от лагера.

Сърцето му се сви и той спря:

— Всичко наред ли е?

— Той е добре. Физически. Само че е много разтревожен, защото приятели са му пратили имейли за случилото се с Тери. Все повтаряше, че е станала грешка, че е невъзможно тренерът Т. да е направил подобно нещо.

— А! Само това ли? — Ралф отново тръгна към паркинга; със свободната си ръка се опитваше да извади ключовете от джоба си.

— Не, не е само това! — ядно се сопна тя. — Къде си?

— В участъка. След малко тръгвам към къщи.

— Може ли първо да отидеш в затвора и да говориш с него?

— С Тери ли? Да, мога, стига да пожелае да разговаря с мен, но защо?

— Забрави за миг уликите и ми отговори на един въпрос — искрено и най-чистосърдечно. Съгласен ли си?

— Ами добре… — Ралф чуваше отдалеч грохота на грамадните камиони, които летяха по магистралата. Около него щурците пееха лятната си песен сред тревата край тухлената постройка, в която беше работил дълги години. Знаеше какво ще го попита Джийни.

— Убеден ли си, че Тери Мейтланд е убил момченцето?

Ралф се сети за човека, когото Върбова клонка беше закарала с таксито до Дъброу и който я беше нарекъл „госпожо“, въпреки че би трябвало да ѝ знае името. Сети се как този човек беше паркирал белия бус зад кръчмата на Шорти и беше попитал как да стигне до най-близкия медицински пункт за спешна помощ — нещо необичайно за Тери Мейтланд, който беше прекарал във Флинт Сити целия си живот. Сети се за преподавателите, които щяха да се закълнат, че той е бил с тях по времето, когато момченцето е било отвлечено, както и по времето, когато е било убито. Спомни си обаче и как Тери не само беше задал въпрос на Харлан Коубън, ами беше станал, сякаш да е сигурен, че ще бъде забелязан и че ще бъде заснет от камерите на телевизията. Дори отпечатъците му върху книгата… доказателствата бяха… прекалено съвършени.