Другият [bg]

— Детектив, само да ви предупредя. Получих бележка от Харли Брайт — той е шефът, — че всички записи, които изгледахте, трябва да бъдат запазени за адвокат на име Хауард Голд.

— Не ми пука какво ще ги правите — промърмори Ралф. — Ако щете, пратете ги на Сара Пейлин в Аляска, пет пари не давам. Връщам се у дома.

„Точно така. Чудесна идея. Върни се у дома, седнете в задния двор с Джийни, изпийте шест бири: ти — четири, тя — две. И гледай да не се побъркаш от мисли за този парадокс.“

Човекът от охраната го придружи до вратата и подхвърли:

— По телевизията казаха, че сте спипали онзи тип, дето убил хлапето.

— По телевизията казват много неща. Благодаря за съдействието, сър.

— Удоволствие е да помагаш на полицията.

„Де да беше помогнал“ — помисли си Ралф.

Тръгна да излиза, но преди да мине през въртящата се врата, изведнъж се спря, защото му хрумна нещо — да провери още едно място, след като така и така беше тук. Тери беше споменал, че Деби Грант едва изчакала да свърши речта на Коубън, изтичала в дамската тоалетна и доста се забавила. „С Ев и Били слязохме на долния етаж и изчакахме Деби до будката за печатни издания“ — бе добавил.

Будката за вестници и списания всъщност беше нещо като втори магазин за сувенири и подаръци. Силно гримираната жена с прошарена коса зад щанда преподреждаше изложените евтини бижута. Ралф се легитимира и я попита дали е била на работа миналия вторник следобед.

— О, драги — усмихна се тя, — тук съм всеки Божи ден, освен ако не съм болна. Не печеля от продажбата на книги и списания, обаче за бижутата и за сувенирните чаши за кафе получавам комисиона.

— Случайно да си спомняте този човек? Бил е тук миналия вторник заедно с колеги, преподаватели по английски, за срещата с известен писател. — Той ѝ показа снимка на Тери.

— Ама разбира се, че го помня. Помоли да разгледа книгата за окръг Флинт. Първият, който се заинтересува от нея от Бог знае колко време. Не съм я поръчала, заварих я сред другите книги, когато започнах работа тук през 2010-а. Все се заричам да я махна, обаче нямам с какво да я заменя. Книги, списания — без значение какви, — си остават вечно твои, ако не са на нивото на очите на клиентите — става ти ясно почти веднага след като се захванеш с тази търговия. Е, поне онези долу са евтини. Горе са скъпите, отпечатани на гланцирана хартия и със снимки.

— За коя книга става въпрос, госпожо… — Той погледна табелката с името ѝ. — … Левел?

— Ето тази. — Тя я посочи. — „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“. Заглавие, та дрънка — да ти се върже езикът на фльонга.

Ралф се обърна. На двата стелажа до щанда със сувенирни чаши и чинии бяха изложени печатни издания. На единия — списания, на другия — евтини романчета и бестселъри с твърди корици. На най-горната му полица бяха наредени половин дузина луксозни издания, които Джийни би определила като „книги за фукане“, защото обикновено хората ги слагаха на масичката в гостната, за да се изкарат интелигентни. Бяха увити с полиетилен, та онези, които ги разглеждат, да не изцапат страниците или да повредят подвързията. Ралф се приближи и вдигна глава да ги разгледа. На Тери, който беше с осем сантиметра по-висок от него, не му се беше наложило да се повдигне на пръсти, за да вземе някоя.