Другият [bg]

След като уреди плащането на последния път на майка си, той облегна глава на бюрото и си поплака — тихичко, за да не събуди баща си. Най-после сълзите му пресъхнаха; взе единия формуляр и го попълни, но с печатни букви, защото пишеше много грозно. Щом свърши и това, отиде в кухнята и огледа хаоса: лазанята на линолеума, оглозганото пиле под часовника, пластмасовите съдове и тавичките с храна, натрупани на плотовете. Спомни си нещо, което майка му винаги казваше след тържествени обеди или вечери: „Същинска кочина!“ Взе от шкафа под мивката голям чувал за смет и нахвърля вътре всичко, започвайки със скелета на оглозганото пиле, който му се струваше най-страховит. После изми пода. След като кухнята блесна от чистота (друга любима фраза на майка му), установи, че е гладен. Някак си не беше редно да изпитва глад тъкмо сега, обаче… „По природа хората са животни — помисли си. — Дори когато майка ти и малкият ти брат са мъртви, искаш да ядеш, а после изсираш храната. Задоволяваш глада и телесните си нужди.“ Отвори хладилника и видя, че е претъпкан — още тавички и пластмасови съдове с храна, още нарязани колбаси и печено месо. Избра тавичка с пай с кайма и зеленчуци, покрит със снежнобяло картофено пюре, сложи го във фурната и я включи на 350 градуса. Облегна се на плота и внезапно се почувства, сякаш е попаднал в чужда къща. След няколко минути баща му влезе в кухнята. Косата му стърчеше („Приличаш на таралеж“ — би казала Арлийн Питърсън), беше брадясал. Клепачите му бяха подпухнали, изглеждаше замаян.

— Взех от таблетките на майка ти и съм заспал като труп.

— Хубаво е, че си поспал, татко.

— Почистил си кухнята. Трябваше да ти помогна.

— Не се притеснявай.

— Майка ти… погребението… — Фред като че ли не знаеше как да продължи; Оли забеляза, че панталонът му е разкопчан, и тъкмо това му се стори най-печалното. Не заплака, изглежда, беше изплакал всичките си сълзи. Засега. Което беше хубаво. „Поне едно нещо да е наред“ — рече си наум.

— Уредено е — каза. — И двамата имате застраховки за погребение. Тя вече е… там. На онова място. — Боеше се да каже „в погребалната агенция“, защото имаше опасност баща му пак да заридае. Имаше опасност и самият той отново да се разплаче.

— А, така ли? Добре. — Фред седна и притисна опакото на дланта до челото си. — Редно беше аз да го уредя. Задължението е мое… не предполагах, че ще спя толкова дълго.