И за Америка като за Америка

Тя е най-вездесъщият посредник в този толкова жизнен, несекващ, неуморен и несвършващ финансов и стопански живот, за който и от който, смея да кажа, ние хабер си нямаме…

Съдбата на всеки американец, малко или много, е свързана с банката. Там си държи парите, там си държи мечтите, там си получава надеждите от едно качество човек да стане друго, там свършват огорченията и разочарованията му… Или оттам започват. Затова денем в тях е много оживено. Нощем тия хиляди видове хартии, в които е събрана съдбата на Америка, почиват. Почиват стаите, почиват компютрите. Умират сякаш билдингите — някой избутва живота оттук към другите квартали, където доларът не заспива…

Всъщност доларът и той е една тъмна Индия… къде ходи, къде се крие и как точно командва всичките тия десетки милиони американци, за да направят само това и точно това, което той им нареди, трудно се разбира от такъв като мене.

Никой в Америка не носи налични пари в джоба си. Няма го нашенския портфейл — дебел, издут, хладилник идеш да си купиш — вадиш пари, броиш, докато ти изтръпнат пръстите. За кола тръгнеш, торба пари носиш… В Америка народът и на обед като седне, и в магазина като влезе вади една тънка, метална пластинка, господ знае каква магия е тази пластинка, на нея името ти дори не пише. Подаваш го, ако ще да си на канадската граница, ако ще да си в Ню Мексико — при индианците, в техните магазини за грънци или за черги, картончето си има някакво номерче. Видях как го пъхат в процепчето на компютъра, процепчето му казва нещо, шепнат си с пластинката, но аз не чувам или не разбирам какво си шепнат, после продавачката, сервитьорката, касиерката и прочие, ти подава пластинката, слагаш си я в джоба, пито-платено… Оттук по неясни и невидими пътища тръгва сигналчето, че господин еди-кой си, е изял една мексиканска подлютена шкембе-чорба (тя е досущ като нашата), изпил една бира, хапнал от мексиканските меки хлебчета — върви сигналчето през градове и села, през електроники и компютри, минава през спътници, оброжда света, докато стигне до «Банк ъв Америка» или до «Сентрал банк», или до някоя друга от стотиците банки, и там се записва точ в точ моето разходче. С това картонче във всеки ресторант, във всеки хотел, във всеки магазин си плащаш не само обедчето, преспиването или топките за тенис, които си купил, но ако дотрябват пари — ей така, на такъв като мене да му залепиш о челото двайсетина долара, или в брой да си купиш билети за метрото, това картонче кара всички да му се подчиняват, да се съобразяват с него, диван чапраз да му стоят, докато каже — дотогава. Който плаща музиката, той я поръчва… Това е единственото правило, за което не са нужни изключения, които да го потвърдят.