И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Чистият въздух, на който излизаме, ни предлага изумителна гледка. Друг, много друг изглежда светът гледан оттук наистина…
Наоколо е градина с алеи и с най-различни беседки по алеите. Около тях извират светлини. Те сякаш никнат и се плъзгат по изболата вече зелена трева, изпод краката на столовете, на масичките — ту по-големи, ту само за двама или трима, цветовете са червени, сини, жълти, а зеленото на тревата се подсилва от зелените светлини и аз не зная на нереална феерия ли ми прилича всичко това или на килим, силно шарен, както го тъкат по Южните земи на България нашенските жени. Голям, проснат на десетина и повече декара място, страх те е да стъпиш върху него. Присядаме на меки, удобни столове, пред нас в ниското е океанът, уморен от деня, отпуснал се в краката ни да подремне. На всичкото отгоре, изгрява луната. Сега и Океанът сменя цвета си — от тъмна, далечна сянка, той става сребрист, сякаш поспрял вълнението си, да си почине, преди да тръгнат водите му в свои далечен път. Градината на доктора ми изглежда като откъсната от оня свят. За особени заслуги, дали към хората, които е лекувал, дали към американската култура, дали е бил в добро разположение изобщо, сигурно е, че дядо господ е бил бодър, в най-щедро разположение на духа, щом е откъснал този кът от именията си и го е харизал на индиеца. Не ми се тръгва оттук. Цветовете ме омайват, водата долу ме вика!
А има още изненади: вместо тях да гледам, ни в клин, ни в ръкав, аз питам: Защо все пак, всички живеещи в Америка, обичате да казвате, че сте американци. Ето, вие сте индиец, а казвате — американец съм… Не е ли това измяна към родината.
Човекът мълчи, зная, сега ще вдигне ръка към брадата си, ще я потърка малко, па тогава ще отвърне:
— Родината на човека е там, където му е добре. Преди пет поколения са дошли тук дедите ми. Бедни, гладни, самотни… Тръпнали от нищото, Америка всичко им дала. И преди всичко самочувствие. А това, приятелю, е много важно: държавата ти да ти дава самочувствие.
А моята държава дава ли ми, питам се? Досега ние не сме имали последователна политика по националното си самочувствие, (а още по-малко по националния въпрос), защото, вместо да хвалим народа си и човека, ние винаги сме хвалили ръководителите му. Хеле пък ако трябва за след Девети да говорим.
В Америка е обратното. Националното самочувствие се укрепва чрез почти хроническото недоволство и критика на ръководителите и държавата. Така върхът слиза по-ниско, а низините отиват към върха в себеусещането си!
Докторът продължава:
— Америка дава всичко на онези, които искат да работят, които могат да работят и които имат духа на неспокойствието… Ето, виждате — и той посочва с ръка наоколо, — аз съм роден тук, тук са родени децата ми, това всичкото е мое… Къде е родината ми?…
Той мълчи, аз мълча. В такива разговори, многото приказки са излишни.
— С каквото мога, с каквото трябва помагам на Индия. Кое е по-добре?
Като направи няколко крачки, той пак спря, и ме погледна.
— Кое е по-добре: да си беден в Индия или богат в Америка?…
— Всички индийци ли в Америка са богати?
— Богатството е относително нещо. Но всички, които познавам, живеят достойно. Аз богат ли съм?…
— Това ми се струва безспорно — отвръщам…
— Богатството не бива да е самоцел. То трябва да е резултат… Целта е човек да създава. Да създава добро, да създава пари, да създава здраве, да създава духовност… Всеки, каквото може в тази държава, трябва да създава. Само злото — не…
Тази философия е наполовина индийска, наполовина американска.
— Аз не забелязвам богатството си, и не зная богат ли съм — продължава той. — Онзи, който почне да забелязва богатството си, още повече пък да го показва — той… — докторът търси думата, — той ще загуби обществена привлекателност…
Доктор, а какъв хубав израз намери. Обществена привлекателност! Мисля си, знаем ли ние какво значи това. Откога у нас не се държи на нея. Откога тя е заменена от партийни пристрастия и идеологическо поданичество.
Тези мисли докторът ги произнася бавно, като че се страхува да не се счупят. Така ги и поставя пред мене, да си вземам от тях. Колкото мога, каквото мога… За колкото съм скроен.
И аз се силя да вкарвам тази далечна философия на живота в натрупаните в душата ми схеми — сухи, неоросявани от такива мисли, главата ми се съпротивлява, трудно си намират място думите му, трудно разместват моята домашна балканска подредба на добро и лошо, на прочутото наше «класово и надкласово»… Нещо ще свърша тук, нещо ще остане и за отподир — като се върна, че и за по-дълго…