И за Америка като за Америка

— И всичките тези хора са били тук? — едва казвам, и разбирам сам, че въпросът ми не е въпрос…

Докторът кимва… Мисля, че това е моментът, когато моето самочувствие е било най-смесено. И радост, че съм между тия хора, и дълбоко прозрение, че това е случайно, че е миг, че завесата пред мен е вдигната само за секунди, за да се затвори пак завинаги и безнадеждно.

Като ме държи леко за лакътя, докторът ме повежда към другите територии на своя дом и още говори по повод моя въпрос. Били са, как да не са били. Нали трябват контакти, нали приятелството трябва да се поддържа. Нали това е животът… Той стиска още по-чувствително ръката ми — знак за приятелство.

— В моя дом, за моя дом, вие вече сте като тях… Тук винаги ще бъде отворено за вас и вашето семейство. Каня ви с жена ви!… Когато искате, за колкото време искате…

Няколко мълчаливи крачки, тъжни крачки. Нима той допуска, че аз някога ще мога да се възползвам от поканата му.

— Това е друго много важно правило в нашия живот, което пропуснах — казва докторът и ме извежда на чист въздух, — да цениш и браниш приятелите си… Който има приятели, има всичко…

Казва той приятели, а мене неочаквано ме смъдва. Сещам се отново за България, за моята България, в която довчерашни приятели, съпартийци, съидейници, сега се цепят по шевовете. Политическите различия, балканските страсти, такива огньове са запалили в квартали, по махленски пейки, в домовете на хората, че не зная, докато се върна, ще остане ли човек неопушен и приятелство неизгоряло… Има ли партизанлък, българина за приятелство не го търси.