И за Америка като за Америка

Особено интересни ми се видяха терасите пред билдингите, с поведението на хората в тях по обедно време… Едни от чиновниците изхвърчат от билдингите едва ли не по бански. Докато им трае почивката, те ще гонят някой тротоар, парк, или по-тиха улица да каляват мускулите си… Други пък излизат на въздух, както са си, с черен костюм, с бяла риза, с вратовръзката. Разхождат се бавно, с тежест, ръцете им са облегнати о тялото, леко обърнати с дланите навън, крачката — типична чиновническа, сервилна, ако няма началник наоколо, наперена ако няма… Гледах ги тук, в Лос Анжелос, гледах ги във Вашингтон, гледах ги и дори в Мемфис. Все същите. Това са единствените господа в цяла Америка, облечени в костюми. Иначе цяла Америка е нещо като битак за дънки, якета и маратонки, само че облечени от хората, а не струпани на купчини за продан. Чиновникът презира дънките. Костюмчето, ризката, черните обувки са неговата мода… Няма разкопчана риза, няма разхлабена вратовръзка. По двама, по трима се разхождат, приказват си, усмивка и благополучие на всяко от лицата — символ и гаранция, че на тези хора банковите операции им вървят от добре по-добре… Гледах ги с много смесени чувства на Уолстрийт. Тая уличка, която в нашите представи е свързана с гангстери, кожодери, убийци на прогресивното човечество, славата на която иде от детството ми със съсъка на змии, с лая на жестоки кучета и с виенето на вълци, с рева на лъвове и с кръвожадния поглед на тигри, тази уличка не е голяма — триста и отгоре нещо метра. Тясна, ала опънала нагоре небостъргачите си, едва-едва, като едно процепче, се вижда небето… синя драскотина между покривите им. А тук са събрани две — трети от мощта на света. Тука всеки един от тия господа с костюмите, с тая, убиваща ме от смях походка — чинна, раболепна, една грешка в моливчето на тия господа в плюс или минус, една държава затрива… Много от тях не влизат в ресторантчетата и закусвалните, с които е пълно наоколо. Те си вземат сандвича и излизат на въздух… Приличието го позволява… Никой от тях не пуши, никой не държа в ръката си халба бира… Долу, между тия сгради, те са нищо, ако не е костюмчето им — ново, скъпо, последна мода. И обувките им, лъснати така, че всеки български ваксаджия и всеки японец ще им завиди. Какво има да ми се толкова докарват — хора, досущ като мене… Само че, като възседнат асансьорчето след малко нагоре, към бюрото с компютъра, разликата дотолкова наяква, че не мога да я опиша, нито дори да си я представя…