И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
По тази причина в Лос Анжелос таксита почти няма! Това е една забележителна негова особеност. Къде ще ти излезе сметката, с такси да идеш от едно място до друго в този град — планета. Дотрябва ли ти превоз, вземаш кола под наем — за един ден, за два дни, колкото стоиш тук, толкова. А тия пък, които са си оттук, на тях таксита не им трябват — те си имат коли…
Още първата вечер веднага след пристигането си, дето се казва, не съм още огледал хотела, не съм му се нарадвал, мисълта, че съм толкова близо до Холивуд, не ми дава спокойствие. Във Вашингтон, когато правехме програмата още, пощръклях. Домакините ми казваха: «Може да си го спестите Холивуд, ще останете разочарован…» Море, викам си, разочарован… На цял свят мадамките натам им дърпа окото, все там им е душата и сърцето. Аз ще съжалявам… Ще съжалявам, ако не ида…
Намерих го на картата. Намерих и «уеите», по които, ако взема да пресичам това градище, мога да стигна до него… Един квартал минавам, втори поемам, ето ти сега корейския квартал, ето ти до него японския, после по една права улица цепя към виждащия се в далечината хълм. На хълма, който има силни очи, и който може да разчита букви, колкото една американска къща високи, пише: «Холивуд». Ще съжалявам, а…
Какво ли е сега там, в Холивуд. Какъв ли живот кипи? Има си хас да изпусна нещо, докато стигна.
Стигам… Ама дали това е Холивуд, много такъв един ми се вижда… Нито Шарлей Темпъл, нито Джони Холидей ме посрещат, нито пък голи момичета, тръгнали да показват телата, или бикините си, като по нашите плажове след 10 ноември, белким някоя от тях утре осъмне звезда. Не виждам и тия световноизвестни режисьори, които все си ги представях да крачат важно насам-нататък по улиците и като съзрат мадамка, която ще им свърши работата в бъдещия филм, само я посочват с пръст: ето я новата звезда.
Нищо такова около мене няма. Явно, не е тук центърът, сърцето на Холивуд. Кой ме знае къде пак съм се объркал. Свалям стъклото, минава човек:
— Извинете, Холивуд това ли е?
Човекът махва с ръка наоколо, показва ми — триетажна сграда, на която пише: «Апартаментите на Холивуд». После и едно кино ми посочва, но и то по нищо не се отличава от кино «Изток» и ме оставя в най-дълбоко недоумение… Това ли е прославеният кино рай, за който съм чувал, тук ли се правят премиерите на филмите, произведени в Холивуд, тук ли се поднасят цветята на новите кинозвезди, тук ли те влизат простосмъртни, а излизат безсмъртни. Ега ти, ако е това… Толкова път да бия…
Човекът може да си приказва до утре, че това е Холивуд. Щом не отговаря на моята българска представа, значи не е. Пак подкарвам вляво, вдясно, още напред, към светещия на хълма надпис, ха пак назад към киното. Ниски сгради, ниски къщи, малки кръчмички и хотелчета…
Че като ще е такава провинция тоя Холивуд, едно стъргало поне няма ли, да си оплакне човек окото. Вечерта обаче е пуста. Ни звезди, ни полумесеци, малко нещо започва да превалява и аз свивам към колата. Като няма голи момичета, поне да не си намокря дрешката… Не, няма да се оставя да ме гавне така Америка, утре сутринта пак съм тука…
Сутринта съм наистина пак тука. Муси се отново нещо времето, има си хас пак да завали и да ми убие разходката по тия улици, по които е минала световната хубост и слава… Един път ми е стъпил кракът на мене тука, и един дъжд да развали работата и да ме лиши от този контакт с историята…
Не! Днес картината е по-друга… Макар и не съвсем. Който, като мене, е очаквал, че ще види някакви модерни сгради, супермодерни студия и важни филмови господа, лъже се. Тъжно ми е да го кажа, но Холивуд е засега повече история и колкото повече върви часовникът му, толкова повече история ще става. Телевизията е ударила дълбоко в слабините филмовата индустрия на Холивуд и каквото било преди петдесет години, сега не е… Показват ми три големи халета, каквито и в Европа, че и в България могат да се намерят, два киносалона, каквито и в България има колкото щеш, и един тротоар, по който се стига до едно от кината, където също стават премиерните прожекции. Виж, такъв тротоар никъде другаде в света няма. Пак се сетили американците. И те повече от нас знаят как се прави история. Ние, ако я имаме, гледаме да я затрием, те, като я нямат, гледат да си я създадат.
Тротоар като тротоар — с плочки, но на плочките имена… Ето, когато станала звезда Елизабет Тейлър, тук на плочката издълбали името й и годината на нейното изгряване. По-нататък е името на следващата звезда, може да е мъж, може да е красавица, била от Америка, била от САЩ, била от Европа…
Навел съм се и разчитам имената. Имена, без които няма кино, без които няма история, без които няма представа за женска и мъжка красота. И усещам нещо да ме претопля. Уж е една нищо и никаква тротоарна плочка, а не е. Защото оттук наистина тръгва история. И тая история ще става все по-история, защото, колкото времето ще ни отдалечава от онзи миг, когато човекът е издълбал с длетото името, толкова повече паметта и споменът ще качват цената си…