И за Америка като за Америка

Вечеряхме по-скоро в мълчание, отколкото в шумна разговорка, както става нашето българско госте. Ние по-добре да не каним хора, ако целият блок или махалата не разбере, че ни е дошъл кефът… Като по даден знак всички станаха и напуснаха местата си. Поглеждам си часовника. Вече е станало десет и тридесет. Значи всеки момент и тук ще ми изсвирят «сиктир марша».

Всяко правило е изключенията си. Освен много богат, докторът се оказа и прозорлив човек.

— Да пийнете нещо, желаете ли?…

— Какво предлагате?… — питам.

— Всичко! — отвръща докторът…

— Как така всичко?!…

— Сикх! — обръща се той към готвача си, — води ни към избата!

… И вижда окото ми гледка, от която краката на минутата омекват. Изба като изба, ала вътре, за разлика от нашите изби — пълно… Ред вино, ред концентрати… черни, червени, колкото бутилки, толкова цветове по тях. Концентратите от цял свят, от всяка държава. Виното също. Където се произвежда вино, от него има тук… Ходих из този магазин, зверих се, ахках, онемявах, приказвах си сам, докато ми дойде на ум да покажа, че и аз от цивилизована страна идвам:

— А българско питие, някакво, имате ли?…

И предвкусвам как слагам индиеца до стената, и му изкарвам богаташкия въздух — хайде, като си толкова могъщ, да те видя имаш ли от нашите прославени вина, от нашата перловска ракия и крайбрежни коняци, по които, както знаем от българската преса, въздиша целият туристически свят. А напоследък, особено ние, българите…

— Имаме ли, Сикх? — пита небрежно той…

Сикх мълчи, ходи известно време напред-назад, оглежда дългите хладни рафтове… И хоп, извади никаква бутилка и гордо я носи, като че това е семейният герб и сега ще ми го връчва.

Няма лъжа, няма измама — човекът носеше бутилка «Троянска»…

Домакин ме гледа като какви очи ще облещя сега, но аз не облещвам никакви очи, защото съм сконфузен, покорен и дори унизен от тази непонятна, далечна за мен и моя народ многотия…

— Искате ли? — пита ме домакинът… — Сикх — обръща се към човека, който още държи бутилката, и не знае сякаш какво по-нататък да прави с нея, — сипи една чаша…

Съвземам се, колкото да откажа. Съвземам се, защото още смайване ме чака.

Тръгваме двамата из къщата, всичкият останал свят вече се е оттеглил в покоите си, домакинът иска да ми покаже владенията си, както правят ненатрапчиво, но задължително всички американци, когато имат гости… Прислугата изтичва пред нас, минаваме през кухнята — «кабинета» на Сикх, както казва докторът… Кухнята е колкото едностаен наш апартамент, ако не и по-голяма, с пособия и съоръжения в нея, които не е по силите и познанията ми да проумея точно за какво служат. Но че всяка дейност е до полуда автоматизирана — печене, рязане, варене с пара, без пара, горно, долно, отвън — навътре и отвътре — навън, в това съмнение няма. После влизаме в личната картинна галерия на доктора. Тя, меко казано, се оказа по-богата от много обществени галерии по света: няколко оригинала на Пикасо, до него Ел Греко, Рембранд, Гойя, после идват модерни художници, които, то се знае, аз не познавам… Картините стоят при определена температура, за тях е поставена специална климатична инсталация. Спираме пред голямо табло от снимки… Това пак е едно весело табло, каквито има и в много български къщи. С една малка разлика — в нито една българска къща няма да се видят точно тези хора, които виждаме тук… Това са част от другите гости на доктора… Хората, с които той си е прекарвал, два пъти седмично вечерите, както ми казва. И ето защо имало оригинали на Пикасо… Защото самият Пикасо се е снимал тук, в тоя дом, седял е на тия мебели, на които преди час седях и аз, ял е може би със същите прибори… По-нататък виждам на таблото и други, добре познати на цял свят лица: ето я, доста весела и явно в палаво състояние на духа, самата Елизабет Тейлър, друга снимка — устните ми леко пресъхват Жаклин и Джон Кенеди, недалеч от тях е третият от братята Кенеди — сенаторът Едуард… Охо, идолите на моите младини — Джони Холидей и Елвис Пресли. И тъжно мисля, че никога няма да мога да се възползвам от тая човешка и топла покана — да му гостувам, когато поискам, каквато ми отправи докторът. Какъвто да стане светът, той винаги ще се дели на имащи и нямащи. И аз поне не виждам никаква възможност да сменя категорията си… Самият Радж Капур, без Рита, която вече е починала, е тук. Театралното съзвездие се попълва още е Клаудия Кардинале, Виторио де Сика, ето я знаменитата Доли Партън — «американската усмивка», известна вече и на България. Ето го и моя любимец Стайнбек. И той е опитал от водките на доктора. Има, разбира се, и други знаменитости от политическия, деловия и артистичния живот на САЩ и на света, но тях аз по-малко или съвсем не познавам…