И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Ето, май че стигнахме до най-голямата разлика между Америка и България във времето на социализма. Целият смисъл на човешкия живот в Америка е да се изкара долара. Спечели ли се той, всичко друго ти принадлежи. Оттук и култът към него. Защото единственият проблем е да се добереш до него: оттук и всемогъщата му сила.
Дотрябва ти кола — вдигнеш телефона или кажеш на момчето, което ти носи куфарите — докарват ти я.
Не ти харесва тая, докарват ти друга…
Дотрябва ти хотел, пак същото. Билет за самолет, жена, паста за зъби, място за къща, всичко, което се купува и продава под слънцето, е твое… Целият ум на човека, следователно цялата негова фантазия, талант, мощ на духа, предприемчивост, схватливост, трудолюбие, гъвкавост, прозорливост отиват не да виси по опашки, да прави събрания и да се занимава с предимствата на социализма пред капитализма, а да получи това доларче… По-трудолюбивите, по-умните, по-способните и повече рискуващите, получават и повече. Другите се стремят да правят като тях. Така един от въпросите, който толкова ме мъчи — защо Америка е толкова напред, като че ли получава отговор. Защото е сложена още в самото си начало, още в пелените, когато е била, на разумни начала. Енергията, сивото вещество на тази държава да отива за съзидание. От всички други грижи, освен личните — любов, болест, мъка, ревност, щастие, тъга, от всичко друго човекът е свободен! Коя друга страна, кое друго общество така си е пришпорило хората да създават, а с другите им грижи е натоварило цял ред служби…
У нас да получиш лева, е само едно от условията, за да живееш. Освен него, трябват така наречените «връзки». Енергията на човека, освен да работи за пари, много повече отива за тия връзки — с кмета, с партийния секретар, с месаря, с книжаря, с майстора, да ги ухажваш, да ги коткаш, да се унижаваш. Много често може да се живее и без пари. Ако имаш пост — и кола, и вила, и курорт, и обзаведен апартамент, и пътуване в чужбина, не е нужно и да посягаш към кесията…
Ето я разликата: за да имаш в САЩ, трябва труд, фантазия, риск, борба. У нас се иска много по-малко — преданост към Партията и Правителството!
Малка разлика, а докъде ни доведе.
Може би затова Алеко бе казал: «Кога ще живеете бе, хора!…»
В един момент американките спират да работят. Всеки си решава кога. В един момент те казват: достатъчно труд, започва друг живот… Тогава те се емват да пътуват и напълват нашите европейски хотели с учудването си от това, което сме ние и нашите очи с изненада от това, което са те. Сега те обикалят Америка и света.
Американците хвърлят всичките си нравствени и физически сили да работят, докато си създадат онова обществено и материално положение, което да ги задоволява. Когато се пенсионират, те се впускат в живота и са доста смешни. На първо място, с любопитството си към най-прости и банални работи. Ако са в ресторант, те искат всичко да опитат. В това отношение гастрономите французи са къде-къде по-срамежливи. И като децата на всичко се възхищават. Една счупена тояга да видят, снимат я. Край един съборен зид да минат, ще си вземат бучка вар — с чувството, че вземат от сърцето на историята. И пълно навсякъде с туристи американци, натоварени с фотоапарати, бинокли, раници, всевъзможни наръчници и указатели, които не слизат от ръцете им!
Това са годините, в които, след като вече са подредили децата си и са се освободили от грижата за тях, американците твърде често се женят отново… Те вече имат свободно време, постигнали са целите си, още са много здрави… Това е времето, в което те най-масово се посвещават и на доброволни дейности за едно, за друго… Сега те гледат стари и болни хора, които нямат пари за приюти, приютите в Америка са скъпи и наистина са за богатите. Тогава отделят от времето си и предоставят колите си, за да придружават такива като мене… Тогава четат, много четат, и правят туризъм…
Тръгнах си от Лос Анжелос, а изприказвах толкова приказки, само и само да постоя още в него…
Питаха ме, като се върнах в България, колко получава в Америка един физически работник.
Отговорих, че в нашенския смисъл на думата, физическа работа там няма…
— Как — попитаха ме, — ако, да речем, трябва дърва да си нареже човек…
— Ако трябва дърва да си нареже — той си има резачка, малка, лека, всяка женска ръка може да я държи. И на ток, и с двигателче… Скръц, скръц, като че са восъчни дърветата, така ги кълца. Стоях един ден в Сан Франциско и вратът ми се схвана да гледам как се строи билдинг… Бяха стигнали вече доста голяма височина, но движението наоколо не беше отцепено с червени въжета, околните улици не бяха преградени, нямаше доброволни отрядници с ленти през ръцете, нито десетина милиционери, които да пазят. Колите вървяха по всекидневните си пътища, огромни машини, с цели стени от стъкло и алуминий пристигаха, още по-огромни кранове, високи повече от сто метра, вдигнати толкова далече, в небето, че не се вижда краят им, ги захапват и възнасят. Възнася се към бога цялата стена от стъкло и алуминий. Срещу нея свети слънцето, поглъща го матовата светлина на тъмните стъкла, а аз като момче — българче си мисля, сега да вземе това чудо да се откъсне от тия петдесет-сто метра, докъдето е стигнало, па да видим какво ще стане.