Вълчето братство

— Може и така да е, но съм чувал да разправят, че Силите си имат свои причини да правят каквото правят. Може да не си я призовала ти; може да е пратена.

Това изглеждаше също толкова невероятно.

Ейвран забеляза, че по пръстите й има още от кръвта на зелената жена. Тя ги топна във ведрото и се опита да изтрие кръвта, но зеленото вещество вече се беше просмукало в кожата й, зацапвайки ръцете й на неравни петна все едно, че беше разляла мастило. Тя предположи, че с времето ще се изтрие.

— Съжалявам за твоя граак — каза барон Пол за трети път, откакто се беше представил. — Можеш ли да ми простиш?

Ейвран едва сдържа горчивите си сълзи. Не беше нейният граак. Беше на краля — или на Бранд, повече, отколкото на всеки друг.

Все пак тя го беше хранила години наред, беше чистила зъбите му и беше лъскала ноктите му. Беше го обичала.

Знаеше, че е стар, че му бяха оставали още най-много едно-две лета.

Знаеше, че не бива да обвинява барон Пол, че го е убил. Бран все твърдеше: „Никога не наказвай едно животно затова, че има добро сърце. И най-милото зверче понякога ще те захапе по погрешка.“

Предполагаше, че същото е в сила и за хората. Дори за дебели стари рицари, които би трябвало да са по-разумни. Сълзи напълниха очите й.

— Забравено е, сър Шкембо — отвърна Ейвран. Мъчеше се да го каже като шега, мъчеше се да скрие болката в гласа си.

— Ха така, чедо, хвърляй обиди по мене, ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре — каза старият рицар. — Можеш да измислиш и нещо по-добро.

Ейвран искаше да сдържи езика си, но болката беше твърде силна, за да може да я затаи. Все пак не посмя да бъде прекалено груба с един лорд.

— Щом ви харесва, сър Тулум, сър Бъчва, сър Дебел задник.

— Така вече е по-добре, дете — насърчи я унило Пол.

— Макар че той е барон — поправи я Роланд — и ще е по-правилно да го наричаш барон Дебел задник.

Ейвран се усмихна вяло, подсмръкна и отри сълзите си, доволна поне засега от прякорите.

Барон Пол запита:

— Накъде отиваше! Носиш ли някое важно съобщение?

Ейвран се замисли. Беше най-важното съобщение, което беше носила: вестта за предстоящо нашествие.

— Палдейн трябва вече да го е чул — каза тя замислено. — Към цитадела Хейбърд идваха хали, от планините. Досега Хейбърд вече е паднал. Трябваше да занеса съобщение на херцог Палдейн, но са пратени и вестоносци на подсилени коне. Майстор Бранд ме накара да отлетя само за да ми спаси живота.

— Ние намерихме вестоносеца ви — каза барон Пол. — Преди няколко часа. Беше паднал много лошо и предполагам, че Палдейн тепърва ще научи новината. Зле вървят работите напоследък. Кралят мъртъв, Радж Атън напредва към Карис: все такива работи. Сега пък и хали.

— Щото ние пък сме тръгнали на север, за Хиърдън — каза Роланд и се надигна. — Ще предадем новината ти на Палдейн в Карис: а после и на краля.

— Можем да те хвърлим в Карис — добави барон Пол.

Тя си спомни предупреждението на Бранд да продължи на север, за по-безопасно.

— Не искам да ходя в Карис. Ще отида в Хиърдън, с вас!

— В Хиърдън? — каза барон Пол. — А, не. Много е опасен пътят, както се е разбеснял тоя Радж Атън. Няма нужда да биеш път чак дотам. Ние ще ти занесем съобщението.