Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Не! — повтори детето. — Не него. — Замахна за втори път с брадвата и удари зелената жена в черепа.
Зелената жена се присви на земята. Вдигна очи към детето и повтори:
— Не.
Момичето пусна брадвата. Беше оставила само една драскотина по кожата на жената, съвсем лека резка. От нея се процеди тъмнозелена кръв.
Детето посегна с ръка и погали косата на жената. Зелената жена изви гръб, сякаш доволна от тази проява на внимание.
— Когато обучаваш опасно животно — тихо каза момичето на Роланд и на барон Пол, — трябва да го награждаваш за добро поведение и да го наказваш за лошо.
Роланд кимна. Разбира се, момичето трябваше да разбира от дресиране на зверове. Нали беше небесна ездачка в края на краищата и бе гледала грааци.
Преди да си даде дара, Роланд беше кралският касапин. Като дете едно от първите му задължения беше да носи кокали и обрезки при кучкарниците, за да може зверомайсторът Хамриксън да дресира бойните кучета на краля. Ето защо реши, че е разбрал за какво го моли момичето.
Той заотстъпва предпазливо, за да не привлече отново вниманието на зелената жена, след което скочи болезнено към убития граак.
— Не, аз ще го направя — спря го момичето. — Тя трябва да ме приеме за своя господарка.
Избърза покрай него и заобиколи гущера. Очите й изглеждаха пусти от скръб, когато го погледна. После се наведе и издърпа кучешкия труп от челюстите му. Не беше лесно. Вълкодавът беше грамадно куче, трябваше да има поне сто фунта. Въпреки това момичето го надигна с лекота.
„Какъв глупак съм — помисли Роланд. — Това момиче е небесен ездач, с поне един дар на мускул. Въпреки малкия си ръст е по-силна от мен. Мислех си, че я спасявам, а ето, че детето спаси мен.“
Тя пусна кучето в краката на зелената жена и прошепна:
— Кръв. За теб.
Зелената жена подуши кучето, после започна да ближе козината му. Когато сякаш се увери, че никой няма да издърпа плячката, заби зъби в трупа и започна да го разкъсва.
— Добро момиче — каза детето. — Много добро.
Зелената жена вдигна очи към детето. Кръв капеше от устата й, докато повтаряше:
— Добро момиче.
— И си умна — каза детето.
После посочи гърдите си и прошепна: „Ейвран, Ейвран“. Зелената жена повтори името й. После посочи Роланд и той каза своето име. Барон Пол се приближи и също каза своето. Тогава Ейвран посочи към зелената жена.
Зелената жена спря да яде и я зяпна тъпо.
Скъпоценният камък
Сълзи на гняв и болка заплашваха да заслепят Ейвран, докато работеше — гняв и болка от това, че вижда граака си мъртъв. Не искаше да изглежда дете, не искаше да се държи като дете. Но разбра, че е невъзможно да се прави на безразлична.
Затова, след като Роланд и барон Пол се представиха, тя се залови с раната на Роланд — движеше се сковано като в сън. Падането на зелената жена от небето, потресът от това, че вижда Кожоврат мъртъв, ужасиите, които знаеше, че са се случили в замъка Хейбърд, всичко това я беше зашеметило и я караше да се чувства като пребита. Искаше й се да запищи.
Но тя прехапа устна и продължи работата си.
Знаеше, че раната на китката на Роланд ще жили като оса, докато я промива. Раната беше дълбока, раздрана и кървеше силно. Тя отиде до кладенеца до къщата, извади вода и проми раната. Той потисна вика си, а зелената жена се приближи алчно, като куче, молещо за огризки.
— Не — предупреди Ейвран зелената жена. — Този не е за тебе. — Барон Пол разтърси заканително брадвата и зелената жена се отдръпна.
Роланд се изсмя окаяно.
— Благодаря, чеденце, че не ме даде за храна на домашната си любимка. — Ейвран тъкмо беше привършила с промивката. От раната потече кръв и тя отпра парче от ризата на Роланд и го превърза.
— Не ми е любимка — възрази Ейвран. Мъчеше се да сдържи собствената си болка.
— Опитай се да го кажеш на нея — изпръхтя барон Пол. — Само след половин час ще заскимти за теб и ще се опита да се напъха в леглото ти.
Ейвран знаеше, че са прави. Зелената жена я беше приела, беше я приела от мига, в който се беше събудила и бе видяла Ейвран коленичила над нея. В това отношение приличаше на малко, новоизлюпено грааче. Но само защото баронът беше прав още не означаваше, че трябва да й харесва. В края на краищата той беше тъпакът, убил Кожоврат.
„Зелената жена си мисли, че съм майка й“ — осъзна Ейвран и поклати глава. Не знаеше какво да прави с нея.
— Ти ли призова това същество? — попита барон Пол.
— Да съм я призовала? — удиви се Ейвран.