Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Въпреки това той вървеше бързо. Трябваше да внимава за портфейла. Притисна ръка до издутия джоб на панталоните си и стигна до втория ъгъл. Сега забеляза вниманието, което бе възбудил в китайците — някакъв бял сред всички тези азиатци. Въртеше очите си на всички страни и търсеше да зърне Томи.
Почувства облекчение, когато видя края на гъмжащата от хора уличка пред себе си и табела „Бар и грил на Хари — Хонконг“. Табелата му послужи за ориентир. Преглътна с радост, когато зърна и Томи, подпрял се на стената на ъгъла, точно под табелата. С усмивка прекоси улицата и спря.
— Е, какво има? — подхвърли презрително Дру. — Трябваше да се обзаложа с теб.
— И как щеше да ми платиш?
Стреснат, Дру потърси портфейла в предния си джоб.
— Ами с това.
Когато го пипна обаче, веднага разбра, че нещо не е наред. Извади го и целият почервеня. Този портфейл беше стар, платнен и мръсен. Неговият беше нов и от хубава кожа. А този беше отгоре на всичко и празен. Дру отвори уста да каже нещо, но думите не идваха на езика му.
— Да не би да търсиш това? — попита Томи, протегна ръка иззад гърба си и му подаде трофея. — Съгласен съм с теб. Трябваше да се обзаложим.
Но това кръглолико момче с лъскава черна коса и с една педя по-ниско от Дру, макар че бе по-голямо, не показваше никакво задоволство от своята победа — нито усмивка, нито перчене, нито превъзходство.
— Как го направи?
— Ключът е в разсейването. Винаги. Аз вървях покрай теб, но без да ме виждаш. Когато блъсна количката с плодове, ти беше толкова притеснен, че не забеляза как размених портфейлите. Ти мислеше само за това да го усещаш в джоба си.
Дру се намръщи, ядосан на себе си, че е бил такъв глупак.
— Това ли е всичко? Много е лесно. Сега, като знам, никога няма да ти се дам.
Томи сви рамене.
— Ще видим. Имаш още тридесет минути за урока. Ще опитаме ли отново?
Дру бе изненадан. Оставаха му тридесет минути от урока ли? Той бе помислил, че си играят. Едва сега разбра, че Томи го учеше и за това му се плащаше.
— Да опитаме отново? — Чувстваше се засегнат, но не можеше да устои на предизвикателството. — Съгласен съм да опитаме.
— Този път ще се обзаложим ли наистина?
Дру почти щеше да каже „да“, когато едно съмнение промени решението му.
— Засега не.
— Както искаш. Предлагам да използваме същите три ъгъла, но този път в обратна посока, към изходния ни пункт.
Ръцете на Дру бяха изпотени. Той сложи отново собствения си портфейл в джоба и погледна Томи, който изчезна в тълпата, сякаш бе сложил шапка-невидимка.
Два ъгъла по-надолу Дру попипа портфейла си и веднага разбра, че не е неговия. Направо изруга.
Както предния път, Томи стоеше облегнат на стената на една къща на края на третия ъгъл и показваше портфейла на Дру.
Следващият следобед след училище Дру опита отново. Резултатите бяха същите.
И следващият следобед. И по-следващият.
Но всеки път Томи Втори даваше по още един, допълнителен съвет на Дру.
— За да избегнеш атаката, трябва да я предизвикаш. Трябва да станеш невидим.
— Лесно ти е на теб. Ти си азиатец. Просто се сливаш с тях.
— Не е вярно. За вас, американците, всички азиатци изглеждат еднакви. Но за китайците или непалците вие пък сте еднакви. Напротив, аз привличам вниманието им.
Дру беше объркан.
— Така ли? Ти не си невидим за тях?
— Движа се с ритъма на улицата. Не гледам в ничии очи. Не се задържам по-дълго време на едно място. Сливам се с тях.
— Така ли? — запита Дру и се опита да се свие, като прие такава гротескна поза, че Томи се разсмя.
— Не. Господи боже, не. Какви странни идеи имаш! Имам предвид, че отхвърлям всички странични мисли. Все едно — той потърси думите — че ме няма.
Дру поклати глава.
— Ще се научиш, има време. Но още нещо. Ти никога, ама никога не бива да се разсейваш. Не трябва да позволяваш на нищо да отклонява вниманието ти. Не само сега, докато се упражняваме. Изобщо. Навсякъде.
Това момче твърди че е на четиринадесет, помисли си Дру. Но това едва ли е така. Само защото е нисък, си мисли, че може да лъже. Сигурно е на двадесет. Да се сливам с тълпата. Да ставам невидим. Никой и нищо да не ме разсейват. Дру опита отново.
И отново. Докато веднъж, един следобед, когато стигна до Томи, подпрян на една стена, той посегна към джоба си, очаквайки поредния провал и откри собствения си портфейл.
— Ти ме остави да спечеля.
Томи поклати глава.
— Никога не оставям някой да спечели. Ти просто направи това, на което те учих. Не реагира на просяка, който искаше пари. Дори не погледна към папагалите, които се продаваха на онази сергия. Отгоре на всичко не прояви никакъв интерес към зеленчуците, които прекатури, просто ги прескочи и дори не погледна чушките под краката си. Беше невъзможно да се приближа незабелязано до теб.