Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Добре, чудесно. Няма проблеми. Той се върна бързо до мястото, където бе оставил мотоциклета си — близо до Вашингтон Скуеър. Отключи го и се метна на него. Паркира между две коли на известно разстояние от наблюдателя в колата, облегна се на седалката, скрит от колите пред него, и зачака.
Три часа.
Малко след четири, когато започна да ръми, Дру видя една жена да излиза от кафявата сграда. Дори от това голямо разстояние, от което фигурата й изглеждаше толкова малка, той я разпозна. Арлийн. Гърлото му се сви така, че му стана трудно да диша. Мислеше си, че се е подготвил за срещата им, но подтисканите шест години чувства изплуваха отново. Любовта му към нея го връхлетя и го раздруса. Тренировките й по лека атлетика и особено любимият й спорт — алпинизма, придаваха на походката й особена чувственост. Тя крачеше енергично, но без излишни движения. Една дисциплинирана грациозност. Той си спомни допира на тялото й и звука на гласа й. Изпита непреодолим копнеж отново да я докосне и да чуе нейния глас.
Дрехите й говореха за начина й на живот. Тя никога не се обличаше претенциозно. Напротив, предпочиташе маратонки, обувки за тенис или джогинг, джинси, широк пуловер, дънково яке. Вместо чанта носеше малка раничка, преметната през рамо. Тръгна в обратна посока, без да обръща внимание на дъжда, който мокреше кестенявата й коса.
С все още свито гърло и насълзени очи, Дру запали мотоциклета, но не мръдна от укритието си между колите. Когато Арлийн почти достигна далечния край на улицата, един бедняк-пияница се показа на стълбите пред една от вратите срещу нейната сграда. Прескочи железния парапет, зави към Дру и прекоси улицата към наблюдаващата кола на ъгъла. Влезе отзад и още не беше затворил вратата, когато шофьорът тръгна към ъгъла, зад който сви Арлийн.
Дру се намръщи. Предположенията му се потвърждаваха. Някъде наоколо трябваше да има още един. Междувременно колата сигурно е стигнала до другия ъгъл навреме, за да разберат дали Арлийн е на улицата, влязла е в някой магазин, или е взела такси.
Дру подкара мотора, но не продължи по Дванадесета улица, където третият би могъл да го забележи. Той зави надясно на първата пресечка и тръгна на север, успоредно на Арлийн. После на Тринадесета улица зави наляво, усили скоростта до следващия ъгъл, където вървеше Арлийн, като се надяваше да я пресрещне.
Не я видя. Видя обаче тъмносинята кола. Вътре двамата мъже се взираха напред. За кого ли работеха, запита се Дру. Дали за „Скалпел“?
Той огледа улицата в двете посоки. От Арлийн нямаше никаква следа. Потисна нетърпението си и пропусна няколко коли, докато се вля в трафика и последва тъмносинята кола, която сигурно не беше изтървала Арлийн.
Предполагаше, че е взела такси. Това го изненада, защото Арлийн предпочиташе да върви пеш, дори и на големи разстояния. Поне колата на преследвачите бе пред него. Няколкото автомобила между тях намаляваха до минимум вероятността да го забележат, дори и да се обърнеха назад. Дъждецът, който се превърна в проливен дъжд, му осигуряваше допълнителна защита, въпреки че студените капки се стичаха по лицето му и го караха непрекъснато да премигва.
За да спре това, той се съсредоточи върху дисциплината, която бе изучавал в Индустриалното училище в Роки Маунтин. Трябваше да привикне към приближаващия се към очите му остър връх на рапирата. Там се научи да подчинява на своята воля рефлексното затваряне на клепачите си. Някои студенти така и не се научиха. Но те и не останаха в училището много дълго.
През силния дъжд, от който вълнените му ръкавици бяха подгизнали, а под яката на полушубката му се стичаше вода, той последва тъмносинята кола. Навлязоха в централната част на Манхатън и завиха по Петдесета улица.
Дру намали скоростта, защото и колата пред него направи същото. В същия миг разбра защо. Някъде напред, но все пак достатъчно близо, за да различи кестенявата й коса, той видя Арлийн да слиза от едно такси.
Сърцето му отново се разтуптя. Тя никога не носеше грим. Слънцето и вятърът придаваха на лицето й прекрасен тен. Челото, скулите и брадичката й бяха великолепно оформени. Чертите й бяха изключителни. Но не беше като порцеланова кукла. Въпреки че имаше малко кокалеста фигура, бедрата, ханша и гърдите й бяха като на кинозвезда. Тя беше по-скоро мускулеста, а не закръглена.
Тъмносинята кола спря. Мъжът с мръсните дрехи на пияница се промъкна от задната седалка на предната и седна на волана. Добре облеченият последва Арлийн. Тъй като започнаха да свирят клаксони, „пияницата“ подкара колата. Дру се подсмихна злорадо. Къде ли щеше да намери място да паркира в претъпкания център на Манхатън! Макар да рискуваше да го спре полиция, оня обиколи квартала два пъти, докато накрая се появи партньорът му. Изведнъж Дру забеляза, че този, който последва Арлийн, носеше слушалки на главата си. Една тънка жичка стигаше до джоба на сакото му.