Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— Така мисля, Ренизенб.
— Как?
— Не зная.
— Но тя беше толкова предпазлива! — Гласът на момичето звучеше измъчен и объркан. — През цялото време беше нащрек. Взе всички предпазни мерки. Всичко, което ядеше и пиеше, се проверяваше и опитваше.
— Зная, Ренизенб, но въпреки това мисля, че беше убита.
— А тя беше най-мъдра от всички ни — най-умната! Убедена беше, че нищо лошо не може да й се случи. Хори, сигурно е магия. Зла магия, проклятие на зъл дух.
— Вярваш в това, защото е най-лесното за вярване. Хората все така правят. Но самата Еза не би го повярвала. Тя знаеше, преди да умре, и ако не беше умряла в съня си… Тя знаеше, че това е дело на жив човек.
— А знаеше ли чие е?
— Да. Съвсем открито показа подозренията си. Стана опасна за врага. Фактът, че е мъртва, доказва, че подозрението й беше вярно.
— И ти е казала… кой е?
— Не — отвърна Хори, — не ми каза. Никога не спомена име. Въпреки всичко нейната и моята мисъл бяха, убеден съм, еднакви.
— Тогава трябва да ми кажеш, Хори, за да мога да се предпазя.
— Не, Ренизенб, твърде много съм загрижен за твоята безопасност, за да направя това.
— Аз в безопасност ли съм?
Лицето на Хори потъмня.
— Не, Ренизенб, не си в безопасност. Никой не е. Но е по-сигурно, отколкото ако си наясно с истината. Тогава определено щеше да бъдеш застрашена и да бъдеш премахната веднага, без какъвто и да било риск.
— А ти, Хори? Ти навярно знаеш.
Той я поправи:
— Мисля, че зная. Но нищо не съм споменавал и не съм го показал. Еза постъпи неразумно. Проговори. Показа направо към кого бяха насочени мислите й. Не биваше да прави това… После й го казах.
— Но ти, Хори… Ако нещо ти се случи…
Тя млъкна. Познаваше очите му, взрени в нейните. Сериозни, съсредоточени, насочени право в ума и сърцето й… Той хвана ръцете й и нежно ги задържа.
— Не се бой за мен, малка Ренизенб… Аз ще бъда добре.
Да, помисли си тя, всичко наистина ще бъде наред, щом Хори казва. Странно, онова чувство на задоволство, на спокойствие, на чисто изпято щастие… Колко красиво и усамотено беше да гледаш от гробницата в далечината — разстояние, от което нямаше глъчка от хорски препирни и ограничения.
Внезапно тя се чу да казва почти грубо:
— Омъжвам се за Камени.
Хори пусна ръцете й — тихо и съвсем естествено.
— Зная, Ренизенб.
— Те… баща ми… те мислят, че това е най-доброто.
— Зная.
Той си тръгна.
Сякаш стените на двора се приближиха към нея, гласовете в къщата и на жетварите навън звучаха високо и шумно.
Ренизенб имаше само една мисъл в главата си: „Хори си тръгва…“
Тя му викна плахо:
— Хори, къде отиваш?
— Из полетата с Яхмос. Много работа трябва да бъде свършена и отметната. Жетвата е към края си.
— А Камени?
— Камени идва с нас.
Ренизенб извика:
— Страх ме е тук! Да, дори и денем, когато слугите са наоколо и Ра плава по небето, ме е страх.
Той бързо се върна:
— Не се плаши, Ренизенб. Кълна се, че няма нужда да се безпокоиш. Поне днес.
— А после?
— Достатъчно е днес да оживеем — и, кълна ти се, днес ти не си в опасност.
Ренизенб го погледна и се намръщи.
— Но ние в опасност ли сме? Яхмос, баща ми, аз? Аз не съм заплашена първа… Това ли е, което смяташ?
— Опитай се да не мислиш за това, Ренизенб. Правя всичко, което мога, макар да ти се струва, че не правя нищо.
— Разбирам… — Ренизенб го погледна замислено. — Да, разбирам. Яхмос е първият. Врагът два пъти опита с отрова и се провали. Сигурно ще има трети опит. Затова ще бъдеш близо до него — за да го пазиш. И след това ще се обърне към баща ми и мен. Кой толкова мрази нашето семейство, че…
— Тихо. По-добре не говори за тези неща. Имай ми доверие, Ренизенб. Опитай се да прогониш страха от мислите си.
Тя отметна глава и го погледна гордо.
— Имам ти доверие, Хори. Ти няма да ме оставиш да умра… Обичам живота твърде много и не искам да го напускам.
— Няма да го напуснеш, Ренизенб.
— Нито ти, Хори.
— Нито аз.
Те се усмихнаха един на друг и после Хори тръгна да търси Яхмос.
II
Ренизенб поседна и загледа Кайт.
Тя помагаше на децата да правят играчки от глина, като гребеше вода от езерото. Пръстите й месеха и оформяха, а гласът й насърчаваше двете малки съсредоточени момченца в тяхната работа. Лицето на Кайт беше както винаги любещо, широко, безизразно. Околната атмосфера на насилствена смърт и постоянен страх, изглежда, не я засягаше много…
Хори беше помолил Ренизенб да не мисли, но дори при най-добро желание тя не можеше да се подчини. Щом той знаеше кой е врагът, щом Еза го беше узнала, тогава нямаше причина тя също да не го научи. Можеше и да е по-безопасно да не знае, но никое човешко същество не ще се задоволи само с очакване. Ренизенб искаше да знае.