Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Защото у Жозеф Рултабий се редуваха периоди на обожаване и презрение към Фредерик Ларсан; понякога се провикваше: „Наистина е страшен!“, друг път виеше от яд: „Какво животно!“, в зависимост — и това аз много добре съм забелязал, — в зависимост от това дали откритията на Фредерик Ларсан потвърждаваха неговите изводи, или им противоречаха. Това бе една от лошите страни в благородния характер на това странно дете.
Бяхме станали и той ме поведе към парка. Като се озовахме в Задния двор, вече тръгнали към изхода, някакъв шум от отворени и блъснати към стената прозоречни капаци ни накара да се обърнем — на първия етаж от лявото крило на замъка, на един прозорец видяхме някакво червендалесто, гладко избръснато лице, което аз не можех да си спомня.
— Я виж ти! — промърмори Рултабий. — Артър Ранс!
Той наведе глава, ускори крачките си и аз го чух да процежда през зъби:
— Значи тази вечер е бил в замъка!… За какво ли?
Когато съвсем се бяхме отдалечили от замъка, аз го попитах кой е този Артър Ранс и откъде го познава.
Тогава гой ми припомни сутрешния си разказ, като ме накара да си спомня, че господин Артър У. Ранс е американец от Филаделфия, с когото той здравата се бе почерпил на приема в Елисейския дворец.
— Но нали той трябваше почти веднага да напусне Франция? — попитах аз.
— Естествено, затова се чудя, че го виждам още във Франция, и при това в Гландие. Не е дошъл тази заран, не е дошъл и през нощта, трябва да е дошъл преди вечеря, а не го видях. Как така портиерите да не ме предупредят?
Напомних на приятеля си, че още не ми е казал как е освободил портиерите.
Приближавахме се към портиерската къщичка; двамата Берние ни видяха. Усмивка озаряваше ведрите им лица. Сякаш бяха забравили лошия спомен от „профилактичния“ им арест. Моят млад приятел ги попита в колко часа е дошъл Артър Ранс. Те отговориха, че не знаят господин Артър Ранс да е в замъка. Трябвало да дойде предната вечер, но нямало нужда да му отварят вратите, защото господин Артър Ранс, който, както изглежда, бил голям пешеходец и никога не искал да му пращат кола, имал навика да слиза на гарата в градчето Сен Мишел; оттам той тръгвал през гората чак до замъка. Пристигал в парка през пещерата Сент Женевиев, слизал в нея, прескачал малката решетеста оградка и се озовавал в парка.
Докато портиерите говореха, виждах как лицето на Рултабий потъмнява в израз на някакво недоволство и най-вероятно на недоволство от самия него. Естествено беше малко обиден, че той, който бе работил на местопроизшествието и педантично бе изучил всички одушевени и неодушевени предмети в Гландие, той още не знаеше, че Артър Ранс имал навика да идва в този замък.
Мрачно поиска някои уточнения.
— Казвате, че господин Артър Ранс има навик да идва в замъка… Кога идва за последен път?
— Не можем точно да ви кажем — отвърна господин Берние, така се казваше портиерът, — като се има предвид, че ние нищо не можехме да знаем, докато бяхме задържани, защото на идване и на отиване от замъка господинът не минава през нашите врати.
— Е, добре, а поне знаете ли кога е дошъл за първи път?
— О, да, господине, преди девет години!
— Значи преди девет години е идвал във Франция — заключи Рултабий, — а гази година според вас колко пъти е идвал в Гландие?
— Три пъти.
— Кога според вас дойде за последен път преди днешния ден?
— Къде осем дена преди нападението в Жълтата стая.
После Рултабий се обърна по-специално към жената:
— В процепа на паркета?
— В процепа на паркета — отвърна тя.
— Благодаря — каза Рултабий, — бъдете готови тази вечер.
Той произнесе последната фраза с пръст на устата, за да препоръча мълчание и дискретност.
Ние излязохме от парка и се отправихме към странноприемницата „Донжон“.
— Обядвате ли понякога в тази странноприемница?
— Понякога.
— Но се храните и в замъка?
— Да, Ларсан и аз нареждаме да ни сервират ту в моята, ту в неговата стая.
— Господин Станжерсон никога ли не ви е канил на своята маса?
— Никога.
— Присъствието ви в неговия дом не го ли отегчава?
— Не зная, но във всички случаи той се държи така, сякаш не го смущаваме.
— Никога нищо ли не ви пита?
— Никога! Той си остана такъв, какъвто беше зад вратата на Жълтата стая, докато убиваха дъщеря му, когато изби вратата, но не намери убиеца. Убеден е, че щом той не е могъл на място да открие нещо, ние още по-малко ще можем да го сторим… Но след хипотезата на Ларсан той реши да не пречи на илюзиите ни.