Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
И Фредерик Ларсан, като мен, за пръв път след нападението в Жълтата стая застава пред госпожица Станжерсон. И той като мен бе настоявал да разпита клетата жена, но и той като мен не бе приет. И на него все така му бяха отговаряли: Госпожица Станжерсон е много слаба, за да ви приеме, разпитите на следователя достатъчно я уморяват и т.н. В това имаше явно нежелание да ни се помогне в издирването, от което аз не, но Фредерик Ларсан продължаваше да се изненадва. Е, да, Фредерик Ларсан и аз имаме съвсем различна концепция за престъплението…
…Те плачат… И аз отново се хващам, че пак повтарям в себе си: да я спасим!… Да я спасим въпреки волята й! Да я спасим, без да я компрометираме! Да я спасим, без той да проговори! Кой той? Той, убиецът… Да го хванем и да му затворим устата!… Но нали господин Дарзак й каза: „За да му затворим устата, трябва да го убием!“ Логичен извод след изпуснатите от господин Дарзак фрази. Имам ли право да убия похитителя на госпожица Станжерсон? Не!… Но нека ми даде възможност. Да видя само дали наистина е от плът и кръв! Поне трупа му да видя, щом не можем да го хванем жив!
О! Как да накарам тази жена да разбере, тази жена, която дори не те поглежда, която цяла се е предала на уплахата и на мъката на баща си, че съм решен на всичко, за да я спася… Да… Да… Аз ще си възвърна разума и ще направя чудеса…
Отивам към нея… Искам да й говоря, искам на колене да я помоля да има доверие в мен… исках с няколко думи, които само тя да разбере, да я накарам, да й внуша, че зная как нейният похитител е излязъл от Жълтата стая, че съм отгатнал половината от тайната й… и че я жаля от все сърце. Но тя вече махва с ръка да я оставим сама, показва, че е отпаднала, че има нужда от почивка — незабавно! Господин Станжерсон ни моли да си идем по стаите, благодари и ни отпраща… Фредерик Ларсан и аз кимваме и следвани от дядо Жак, излизаме в галерията. Чувам как Фредерик Ларсан мърмори: „Странно! Странно!…“ Прави ми знак да вляза при него. На прага се обръща към дядо Жак. Пита го:
— Вие лично видяхте ли го?
— Кого?
— Убиеца!
— Дали съм го видял!… Имаше голяма рижа брада, рижи коси…
— Така изглеждаше — рекох аз.
— Да, така изглеждаше — потвърди Фредерик Ларсан.
Големия Фред и аз сме сами и можем да си говорим в неговата стая. Говорим цял час, обръщаме аферата от всички страни. По въпросите, които ми задава, става ясно, че Фред е убеден — макар да бе видял с очите си, макар и аз да бях видял, макар всички да бяхме видели с очите си, — че човекът е изчезнал през някакъв таен проход в този замък.
— Защото убиецът познава замъка — каза ми той, — добре го познава…
— Едър мъж е, добре сложен…
— Ръстът му си е точно колкото трябва — измърмори Фред.
— Разбирам ви — казах, — но как да си обясня рижата брада, рижите коси?
— Прекалено голяма брада, прекалено много коса… Изкуствени… — напипва Фредерик Ларсан.
— Прибързано е… Вие все за Робер Дарзак мислите… Няма да се откажете от тази идея-фикс! Сигурен съм, че не е виновен…
— Още по-добре! Дано да е така… но наистина всичко е срещу него… Забелязахте ли стъпките по килима?… Елате да ги видите.
— Видях ги… Елегантните стъпки от брега на езерото.
— Това са стъпките на Робер Дарзак, ще отречете ли?
— Е, човек може да се припознае…
— Забелязахте ли, че тези следи не се връщат? Когато мъжът изскочи от стаята, преследван от нас, стъпките му не оставиха следи…
— Може би човекът е бил в стаята от часове. Калта от ботите му вече е била изсъхнала, той избяга тъй бързо, почти не стъпваше… Ние виждахме, че бяга… не го чувахме…
Изведнъж аз прекъсвам тези нелогични, недостойни за нас откъслечни доводи. Правя знак на Ларсан:
— Там… долу… някой затваря врата…
Ставам, Ларсан ме следва, слизаме в партера на замъка, излизаме от замъка. Водя Ларсан към малката еркерна стая, чиято тераса излиза под прозореца на извитата галерия. Пръстът ми сочи към току-що затворената врата, под която се процежда светлина.
— Пазачът! — казва Фред.
— Хайде! — подшушвам му аз.
И решен, но решен сам не зная на какво… Може би решен да сметна, че пазачът е виновен?… Ще мога ли да го докажа?… Аз отивам към вратата и силно почуквам.
Някой ще си помисли, че това връщане към вратата на пазача е след дъжд качулка… и че след като установихме, че убиецът ни се изплъзна в галерията, нашето първо задължение беше да го потърсим навсякъде наоколо, около замъка, в парка… навсякъде.