Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Бяхме пристигнали в странноприемницата „Донжон“ Влязохме.
Този път не видяхме съдържателя, а само съдържателката, която ни посрещна с добра и щастлива усмивка. Вече описах помещението и споменах за очарователната руса жена с кротки очи, която веднага се постави на наше разположение за обяда.
— Как е дядо Матийо? — попита Рултабий.
— Не е много добре, господине, не е много добре; все на легло.
— Не му ли минава ревматизмът?
— Ами не! Миналата нощ трябваше да му направя инжекция с морфин. Само той успокоява болките му.
Тя говореше с кротък глас, всичко в нея излъчваше мекота.
Беше наистина хубава жена, малко апатична, с големи очи и тъмни кръгове под тях — очи на влюбена. Преди да хване ревматизма, дядо Матийо трябва да е бил щастлив мъжага. Но тя, тя дали е щастлива с този навъсен болник? Сцената, на която бяхме присъствували преди, ни убеждаваше в обратното и въпреки това в цялото поведение на тази жена имаше нещо, което не говореше за отчаяние. Тя изчезна в кухнята да приготви обяда, като остави на масата бутилка отлично ябълково вино. Рултабий наля чашите, натъпка лулата си, запали я и спокойно ми обясни най-накрая защо съм му потрябвал в Гландие, и то с оръжие.
— Да-а — рече той, без да откъсва замечтания си поглед от струйките дим, които бълваше лулището му, — да-а, драги приятелю, очаквам убиеца тази вечер.
Настъпи кратко мълчание, което аз не възнамерявах да прекъсвам, и той продължи:
— Снощи, тъкмо когато щях да си лягам, господин Робер Дарзак почука на моята стая. Отворих му и той ми довери, че му се налага на другия ден сутринта, сиреч тази сутрин, да отиде в Париж. Причината за това пътуване беше и категорична, и загадъчна — категорична, защото не можеше да не извърши това пътуване, а загадъчна, защото не можеше и да ми открие целта на пътуването си. „Тръгвам, а в същност — добави той — бих дал половината от живота си да не напускам в този момент госпожица Станжерсон.“ Той не скри от мен, че според него тя отново е в опасност. „Утре през нощта ще се случи нещо, което никак няма да ме изненада — призна господин Дарзак, — и все пак налага се да отсъствувам. Ще мога да се върна в Гландие едва вдругиден сутринта.“
Не ми стана ясно и ето какви обяснения ми даде той. Мисълта за предстояща опасност идвала единствено от съвпадението между неговите отсъствия и атаките срещу госпожица Станжерсон. През нощта на историята в „тайнствената галерия“ той трябвало да напусне Гландие, през нощта на „Жълтата стая“ не е могъл да бъде в Гландие и наистина ние знаем, че не е бил. Поне официално, от показанията му. Да има такова предчувствие и да отсъствува и днес, това значи, че се подчинява на нечия воля, по-силна от неговата. Така мислех и му го казах. Той ми отвърна с „Може би!“ Попитах го дали тази воля, по-силна от неговата, не е на госпожица Станжерсон, той ми се закле, че не е и че сам е решил да тръгне, госпожица Станжерсон нямала нищо общо с това. С една дума той потвърди, че мисли за ново нападение само поради това странно съвпадение, което той е забелязал и на което между впрочем съдия-следователят му е обърнал внимание. „Ако нещо се случи на госпожица Станжерсон — каза той, — ще бъде ужасно и за нея, и за мен; за нея, защото още веднъж ще бъде между живота и смъртта; за мен, защото няма да мога да я защитя при нападение и ще бъда принуден да не казвам къде съм прекарал нощта — в никакъв случай. А аз си давам прекрасно сметка за съмненията, които падат върху мен. Съдия-следователят и господин Фредерик Ларсан — господин Ларсан ме проследи, когато за последен път отидох в Париж, и с голяма мъка се отървах от него — почти ме смятат за виновен.“ „Защо не кажете името на убиеца, щом го знаете?“ — извиках внезапно аз. Господин Дарзак изглеждаше много смутен. Отвърна ми колебливо: „Аз? Да зная името на убиеца? Кой да ми го каже?“ „Госпожица Станжерсон!“ — отвърнах му аз. Тогава той така побледня, че помислих — ще му прилошее, но разбрах, че съм улучил: Госпожица Станжерсон и той знаят името на убиеца! Когато се посъвзе, ми довери: „Аз тръгвам, господине. Откакто сте тук, имах възможност да оценя вашата изключителна интелигентност и несравнима изобретателност. Ето за каква услуга ще ви помоля. Може би греша, като се опасявам от нападение идната нощ, но тъй като всичко трябва да се предполага, разчитам на вас до осуетите това нападение… Вземете всички необходими мерки, за да бъде скрита и опазена госпожица Станжерсон. Направете така, че да е невъзможно да се влезе в стаята на госпожица Станжерсон. Пазете тази стая като вярно куче. Не заспивайте. Не си давайте почивка нито секунда. Човекът, от когото се страхуваме, е навярно хитър. Но тъкмо тази хитрост ще я спаси, ако вие сте нащрек, защото не е възможно той да не знае, че вие я пазите — пак поради същата тази хитрост, а ако знае, че сте нащрек, нищо няма да предприеме.