Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Така се роди една японска Мата Хари.
Първо трябваше да облека индийско сари. В Индия се знае, че жените от Симия, Даржилинг или Кашмир са светлокожи и красиви. Това значи, че не всички индийки са тъмнокожи. Някои са дори по-светли от нас. Затова лесно можех да се превърна в жена от Даржилинг, макар че сарито, червената точка на челото и големите обеци не ми отиваха така, както на местните жени.
Вечерта, когато се стъмни (избрахме безлунна нощ), с мъжа ми се качихме във форда и потеглихме към предградията на Калкута. Английските газови фенери по улиците пръскаха мътна светлина, но извън града цареше пълен мрак.
Мъжът ми беше изучил много добре картата и караше без колебание по изровените селски пътища.
Бях сгънала многократно шифрованата телеграма и я носех в чантичката от тънък брокат, в която баба лично беше сложила амулет, поръчан от храма на Нарита. Чантичката беше закрепена за долната ми риза с безопасна игла. При нужда щях да глътна листчето.
Минахме около петдесет километра по тъмните пътища. Изведнъж в мрака пред нас се раздвижи светла точка.
Мъжът ми беше отворил яката на ризата си и я носеше по индийски обичай над панталона. Приличаше на изискан индийски господин и говореше съвършено хинди. Аз не говорех така добре като него, макар че според Вики бях отличничка.
Ако някой ни спреше, сигурно щяхме да го заблудим с нашия хинди, или поне на първо време.
Когато наближихме светлината, видяхме в края на пътя кола с няколко индийци, които ни даваха знаци с кръгови движения.
Последвахме колата на почтено разстояние. Чувствах се като във филм за Джеймс Бонд.
Пътувахме по течението на Ганг. След около осемдесет километра стигнахме до малко село и спряхме пред къща, в която се бяха събрали жени, деца и няколко старци и ни чакаха.
Намирахме се в лятната къща на Сарат Босе.
Семейството вече вечеряше. Поканиха и нас и се държаха съвсем непринудено, като към членове на семейството. Храната беше типично индийска.
Ядохме чътни, консервирани зеленчуци с ориз и къри. Вече се бях научила да ям като индийците с пръсти.
Говорехме само хинди. Поиграх си с децата и в подходящ момент незабелязано предадох на Сарат листчето.
Облекчени от успешно изпълнената задача, се сбогувахме с гостоприемните домакини и потеглихме обратно.
При второто посещение минахме по същия път, но на връщане се натъкнахме на внезапно издигната бариера. Дотичаха двама индийски полицаи.
— Къде отивате?
— На вечеря у роднини — отговорихме, разбира се, на хинди. Дадохме на двамата по една рупия и обяснихме любезно: — Защото е много късно, а вие трябва да работите неуморно.
Те ни благодариха и в най-добро настроение избърсаха стъклата на колата ни с голи ръце, защото по тях бяха накацали безброй мушици.
В началото, когато полицаите ни спряха, сърцето ми биеше до пръсване, но след като се запознах с непогрешимото средство — подкупа — тези дребни случки престанаха да ми правят впечатление.
С помощта на подкуп човек може да се оправи лесно с всички индийски служби.
Мъжът ми бе заявил, че ако работата се разкрие, ще ни застрелят на място, и аз бях полудяла от страх. Но след втория път бях напълно спокойна.
Когато след избухването на войната се върнахме в Япония, мъжът ми трябваше веднага да замине за Бирма. Когато живеех с детето си в къщата ни на Гинза, един ден ми се обадиха по телефона от хотел „Империал“. Чандра Босе бил в Япония и непременно искал да се срещне с мен. Хотелът беше съвсем близо, затова взех малкия и отидох.
Чандра Босе беше все същият внушителен мъж и изглеждаше страхотно в униформата си. Той ме посрещна любезно и заповяда на адютанта си да ни направи обща снимка.
— Ако срещна съпруга ви в Бирма, непременно ще му дам снимката — обеща той. После извади голяма своя снимка и я надписа пред очите ми: „На красивата и смела мисис Ота с благодарност, Чандра Босе.“
Чандра загина при самолетна катастрофа. Когато узнах за смъртта му, коленичих пред снимката и се помолих за душата му.
Той беше смел мъж с добро сърце и смъртта му беше голяма загуба. Трябваше да живее по-дълго за благото на Индия, а и на Япония. За съжаление снимката на Чандра Босе, която ми беше много скъпа, изгоря при едно въздушно нападение.
Но да се върнем в Калкута. След време започнаха да ни следят. Двама индийци ни следваха постоянно, при което се държаха така очебийно и несръчно, че нямаше как да не ги забележим. Нали в шпионските филми най-важното е преследваните да не забележат нищо!
Явно тези момчета бяха от тайните служби, защото носеха внушителни бради.