Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Получих причастието и напуснах църквата. Не бях направила и две крачки, когато пред мен ненадейно изникна дяволитото ангелско лице на Уорън Слоун.
— Видях ви, че влизате и не исках да ви преча. Затова се поразходих известно време покрай входа — обясни той, весело усмихнат. Този човек бе сякаш по всяко време навсякъде. — Мога ли да ви поканя на малка закуска?
— Не, не можете.
— Нека тогава да влезем за момент. Трябва да разговарям с вас.
Разреших му да ме придружи обратно в полупразната църква. До олтара някакъв дребен клисар тъкмо загасваше свещите. Седнахме на една от задните пейки и Уорън се обърна към мен. Той сниши гласа си, но така и не разбрах коя бе причината — религиозното смирение или някакво несъзнателно приспособяване към околната атмосфера.
— Опитвах се да видя Дамарис, но старият Хопкинс с орловия профил не ме допуска при нея. Твърди, че е болна. Как се чувства тя сега?
— По-добре е. Но е все още доста слаба.
— Какво е станало? Истинско заболяване ли е или пак си въобразява, че има пристъп? Не ме гледайте така строго, сякаш сте някаква гувернантка. Все пак познавам Дамарис не по-зле от вас.
— Заболяването й бе много сериозно.
— От какво се разболя? Нещо по-различно ли или просто женски оплаквания? Моля ви да не се стряскате от думите ми, имам основателни причини да задам този въпрос.
— Според нас тя е яла нещо развалено — отвърнах лаконично.
— Спазми имаше ли? А болки в стомаха и краката, както предишните пъти? Напъни за повръщане? Изобщо оплакванията й са същите са както по-рано, нали? Познавам ги отлично.
Не отговорих на въпросите му. В църквата заприиждаха хора за второто богослужение. Той се изправи рязко и ме хвана за ръката.
— А сега по-добре да идем в някое кафене, където ще можем да поприказваме свободно. По дяволите, престанете да се превземате. Нещата са извънредно сериозни.
Без много да се церемони, той ме вкара в някакъв локал на близката Бойлстън Стрийт.
— Кафе и бисквити — обърна се той към келнера, — колкото може по-бързо, а после ни оставете сами.
— Вие се осмелявате…
— Точно така, осмелявам се — отвърна той ядовито, — крайно време беше. А сега ми назовете точно симптомите на Дамарис. Не искате, така ли? Добре, тогава ще ви ги кажа аз. Спазми, болки, бледност, обилно изпотяване, неравномерен пулс, болезнени и чести напъни за повръщане. Прав ли съм? И освен това тя знае съвсем точно как да се лекува, нали? Не ви ли мина мисълта, че може би някой систематично трови Дамарис? При тези думи го изгледах с удивление.
— На бала тя изглеждаше доста объркана — добави Уорън.
— Объркана от какво?
— Не знам. Не ми каза. Само спомена, че иска по-късно да разговаря насаме с мен. После обаче стана онзи… инцидент с огърлицата и нямах възможност да я попитам какво е искала да ми каже. Потърсих я два-три пъти, но ми се съобщава, че тя не иска никой да я смущава. Не съм убеден обаче, че това са нейните собствени думи.
Навлажних устните си с език.
— Защо… по какъв начин стигнахте до извода, че става въпрос за отрова?
— Защото в този мавзолей нещо не е както трябва — отговори той прямо. — И само не ме убеждавайте, че мнението ви се различава от моето. Вие сте разумна жена и сигурно не смятате, че атмосферата в този дом се дължи на някакъв мъгляв макиавелистичен ореол, нали?
Мнението му дотолкова се покриваше с моето, че дори се изчервих леко.
— Да не би да имате предвид проклятието, тегнещо над осквернителите на стари гробове?
— Ако има такова проклятие, то действа съвсем реално, а не е следствие на някакви си там необясними излъчвания от натрупаните в дома съкровища. А що се отнася до гроба, той може и да не е чак толкова стар.
— Какво искате да кажете с тези думи?
На въпроса ми той отговори с контравъпрос:
— Какво ви е известно за смъртта на майката на Дамарис?
— А на вас какво ви е известно?
— Нищо. По онова време още не съм бил в дома. Тази тема е табу. Знам обаче едно: Началото на болестта съвпада със смъртта на Изабела и според мен именно в този факт се крие ключът към разкриването на тайната. — Погледите ни се срещнаха. — Дамарис има нещо общо с тази смърт. А Калхън е обожавал жена си.
— Да не искате да кажете, че…
— Не искам да казвам нищо — прекъсна ме Уорън, — просто трябва да закриляте Дамарис. Двамата с вас много добре знаем, че има нещо гнило в Дания, нали?
В тишината, царяща в кафенето, внезапно дочух тиктакането на часовник.
— Трябва вече да тръгвам. Всъщност изобщо не биваше да идвам тук. Не възнамерявах да оставям Дамарис толкова време сама. — Изправих се и взех ръкавиците и молитвеника си.