Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Ам’ че да — каза Кълъм и когато усмивката на стареца стана още по-широка, и последните съмнения напуснаха Еди. Бяха намерили човека, който им трябваше в този свят. Право думаш, кажи благодарско мерси на Ган.
— Вземи револвера си, Еди — каза Роланд, подавайки му колана, увит около оръжието с ръкохватки от сандалово дърво.
„Мой. Нарича го моя револвер.“ Младият стрелец почувства как го побиват тръпки.
— Мислех си, че ще ходим при Сузана и Джейк — каза Еди, ала взе револвера и го препаса на кръста си.
Неговият дин кимна.
— Съвсем правилно разсъждаваш, но първо трябва да свършим една дребна работа — да си разчистим сметките с онези, които убиха татко Калахан, а после се опитаха да погубят и Джейк. — Лицето му не се промени, докато произнасяше тези думи, но Еди Дийн и Джон Кълъм почувстваха как хладни тръпки пробягват по кожата им. В този момент бе почти невъзможно да погледнат към Стрелеца.
Така — макар че те не го знаеха, което бе проява на милост, каквато не заслужаваха — бе решена смъртната присъда на Флахърти, тахийнът Ламла и техния ка-тет.
ОСЕМ
„О, Боже!“ — опита се да каже Еди, ала от устните му не се отрони нито звук.
Караха след пикапа на Кълъм на север по Търтълбек Лейн, когато видя нарастващото ярко петно пред тях. Отначало младият стрелец си помисли, че това навярно са лампите, осветяващи алеята на някой тузар, но светлината ставаше все по-силна — златисто-синьо сияние вляво от тях, където склонът се спускаше към езерото. Когато се оказаха над източника му (пикапът на Кълъм вече пълзеше като костенурка), Еди зяпна и посочи към яркия пръстен, който се отдели от петното и полетя към тях, променяйки цвета си — от синьо към златисто, от златисто на алено, от алено към зелено, от зелено към златисто и после пак към синьо. В Парка на пръстена имаше нещо, напомнящо насекомо с четири криле. После, докато прелиташе над каросерията на пикапа на Кълъм, държейки курс към тъмния лес на изток от пътя, съществото се обърна към тях… и Еди видя, че има човешко лице.
— Какво… мили Боже, Роланд, какво…
— Тахийн — бе единственото, което изрече Стрелеца. На фона на отблясъците от яркото петно лицето му изглеждаше спокойно и уморено.
Нови светещи пръстени се отделяха от източника на сиянието и прелитаха над пътя, подобно на комети. Мъжът на Сузана видя мухи, сияещи колибрита и дори някакви създания, подобни на летящи жаби. А под тях…
Стоповете на пикапа на Кълъм проблеснаха изведнъж, но Еди бе така погълнат от странната гледка, че навярно щеше да се вреже в задницата на превозното средство пред него, ако Роланд не му бе извикал. Младият стрелец спря галаксито, без да изключва двигателя и да задейства ръчната спирачка, след което излезе от колата и пое по стръмния, обрасъл с дървета склон. Зениците му се бяха разширили до неузнаваемост, а долната му челюст висеше като счупена. Кълъм се присъедини към него и двамата застанаха един до друг, загледани надолу. Алеята бе марикрана с два знака — на левия пишеше „САРА ЛАФС“, а на десния се мъдреше числото 19.
— Това е от онези, нали така? — попита Джон Кълъм.
„Абсолютно си прав“ — опита се да му отвърне Еди, ала нито една дума не се откъсна от устните му, като изключим хриптенето му.
Основният източник на светлина се намираше в гората — източно от пътя и вляво от алеята, водеща към „Сара Лафс“. Там дърветата — предимно борове, ели и брези, превити от ледените бури в края на зимата — растяха достатъчно далеч едно от друго, а между тях пристъпваха стотици фигури, чиито боси нозе се тътреха сред опадалите листа. Някои определено принадлежаха към отрочетата на Родърик и бяха също толкова окаяни като Чевин от Чайвен. Кожата им бе осеяна с язви от лъчевата болест и малцина можеха да се похвалят с коса, ала сиянието, сред което крачеха, им придаваше някаква странна красота. Еди зърна някаква едноока жена, понесла на ръце мъртвото си дете. Тя го изгледа с печал и устните й потрепнаха, но младият мъж не чу нищичко. Той поднесе юмрук към челото си и подгъна коляно. После докосна ъгълчето на окото си и посочи към нея. „Виждам те“ — казваше този жест… или поне така се надяваше съпругът на Сузана. „Виждам те много добре.“ Непознатата с умрялото дете отвърна на жеста му, след което се изгуби от погледа му.