Тъмната кула

— Първо — да осигурим безопасността на розата, и второ — на писателя. Освен това аз, този тип Дипно и другият тип — Карвър трябва да създадем една от най-могъщите корпорации в света. Ще търгуваме с недвижими имоти, ще работим с автори на ъ-ъ-ъ… — Извади зеления бележник от джоба си, погледна в него и пак го прибра. — С автори на софтуерни продукти, каквото и да е това, понеже те ще бъдат следващата вълна в областта на технологиите. Трябва да запомним три думи — Кълъм ги произнесе без никакво запъване: — Майкрософт. Микрочип. Интел. И колкото и голяма да стане нашата корпорация, колкото и бързо да се разрасне, трите ни основни задачи си остават едни и същи — да опазим розата, да опазим Стивън Кинг и при всеки удобен случай да прецакваме другите две компании. Едната се казваше „Сомбра“, а другата… — кратка пауза. — Другата е „Норт Сентрал Позитроникс“. „Сомбра“ иска да отмъкне парцела с розата, така излиза от вашите думи, а „Позитроникс“ се занимават с научни разработки и разни джундурии, това е очевидно и за мен. Ако „Норт Сентрал Позитроникс“ поиска да придобие патент, ние трябва да ги изпреварим и да го вземем първи или поне да им попречим. Например да сторим тъй, че да го получи трета страна.

Еди кимаше одобрително. Не беше казал нищо на Джон за последното, но той сам се беше досетил за този вариант.

— Ние сме Тримата беззъби мускетари, Дъртите пръдльовци на Апокалипсиса, и нашият дълг е да прецакаме тия две компании, като не им позволим да получат онова, към което се стремят, било то с честни средства или не. Мръсните номера тук даже се препоръчват. — Джон се ухили. — Никога не съм бил в Харвардското училище по бизнес, но си мисля, че мога да сритам конкуренцията в топките не по-зле от всеки друг.

— Добре — каза Роланд и понечи да се надигне. — Мисля, че е време да…

Еди вдигна ръка и го спря. Да, и на него му се искаше да види час по-скоро Сузана и Джейк и нямаше търпение да прегърне любимата си, и да обсипе лицето й с целувки. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто я бе видял на Източния път в Кала Брин Стърджис. Въпреки това не можеше да стане и да си тръгне лесно като своя дин, който бе свикнал да му се подчиняват и възприемаше готовността на съвършено непознати нему хора да му служат за нещо напълно нормално. Това, което Еди виждаше от другата страна на боровата маса на Дик Бекхард, не беше просто поредният инструмент, а един умен, непокорен и здраво стъпил на земята янки… който беше доста възрастен за мисията, с която го бяха натоварили. Макар че ако Джон Кълъм беше стар, какво оставаше тогава за Арон Дипно, който бе болен от рак и се подлагаше на химиотерапия?

— Моят приятел смята, че е време да тръгваме, и аз напълно съм съгласен с него — рече Еди. — Чака ни дълъг път.

— Знам — кимна мъжът с карираната риза. — Виждам го на лицето ти, синко. Като белег е.

На младия стрелец му хареса идеята за дълга и ка като нещо видимо — знак за отличие у едни и признак на уродство у други. Навън все така трещяха гръмотевици и проблясваха светкавици.