Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Искам да ми кажеш защо се захващаш с това? — попита мъжът на Сузана. — Трябва да разбера. Защо си готов да направиш всичко това за двама странници, които току-що си срещнал?
Джон се замисли. Докосна кръстчето, което носеше и което щеше да носи до смъртта си през 1989 година — медальонът, даден на Роланд от старата жена в един забравен град. Точно така щеше да го докосва и през идните години, когато обмисляше някое важно решение (най-важното навярно беше разривът на отношенията с „Ай Би Ем“ — компания, която проявяваше все по-голям интерес да работи съвместно с „Норт Сентрал Позитроникс“), или когато подготвяше някоя операция под прикритие (палежа на „Сомбра Ентърпрайзис“ в Ню Делхи например, в годината преди да умре). Кръстчето проговори на Моузес Кар-вър, но нито веднъж повече в присъствието на Кълъм, колкото и да се стараеше, ала понякога, докато заспиваше, той го стискаше силно в дланта си и си мислеше: „Т’ва е сигул. Т’ва е сигул, драги — нещо, дошло от един друг свят.“
И ако съжаляваше за нещо, когато доближи полянката в края на пътя (като изключим угризенията за някои от подмолните му номера срещу „Сомбра“, отнели повече от един човешки живот), това беше, че така и не успя да посети света, който му се разкри една бурна нощ на Търтълбек Лейн в Ловъл. От време на време сигулът на Роланд му изпращаше сънища, в които виждаше поле от червени рози и една черна като сажди кула. Понякога му се присънваха и две пурпурни очи, реещи се във въздуха без каквото и да е тяло под тях, вперили зловещия си взор в хоризонта. Друг път чуваше насън как някой тръби неумолимо със своя старинен рог и след това се будеше със сълзи по бузите си — сълзи на копнеж, печал, загуба и любов. Будеше се с пръсти, сключени около изящното кръстче, и си мислеше: „Отричам Дискордия и не съжалявам за нищо: плюх в безтелесните очи на Пурпурния крал и сега ликувам; свързах съдбата си с ка-тета на Стрелеца Бялото и нито веднъж не се усъмних в правилния си избор.“
И въпреки това му се искаше да се поразходи поне веднъж в този друг свят; в света отвъд вратата.
Ала ето какво каза сега на Роланд и Еди:
— Вие, момчета, искате да направите това, което е редно да се направи. Не мога да се изразя по-ясно от това. Вярвам ви. — Джон се поколеба. — Вярвам във вас. Виждам искреност в очите ви.
Еди тъкмо си мислеше, че мъжът с карираната риза е приключил, когато Кълъм се усмихна неочаквано като малко момче.
— Пък и да си кажа правичката, имам чувството, че ми предлагате ключа от някаква грамаданска машина. — Машииинаааа. — Кой няма да поиска да я подкара и да види какво ще стане?
— Страх ли те е? — попита Роланд.
Джон Кълъм отново се замисли, след което кимна.
— Ам’ че да.
Стрелеца кимна.
— Това е добре.
СЕДЕМ
Върнаха се на Търтълбек Лейн с колата на Кълъм, а в черното небе над тях продължаваше да отеква грохотът на гръмотевиците. Въпреки че летният сезон бе в разгара си и собствениците на повечето къщи на брега на езерото Кезар най-вероятно си бяха тук, не се разминаха с нито един автомобил. Лодките отдавна бяха прибрани и изтеглени на брега.
— Бях ви рекъл, че имам още нещо за вас — каза Джон и се приближи до каросерията на пикапа си, където имаше занитен за пода стоманен сандък, долепен до кабината. Най-накрая бе задухал вятър и белите коси на Кълъм се развяваха подобно на корона от рехав пух. Той набра необходимата комбинация на висящия катинар, отключи го и вдигна капака, след което извади от вътрешността на сандъка две прашни торби, които двамата спътници добре познаваха. Едната изглеждаше съвсем нова в сравнение с другата, чийто цвят бе избледнял до пустинен прах, ала кожените връзки, посредством които се затягаше, изглеждаха здрави и надеждни.
— Нашето снаряжение! — възкликна Еди. Беше толкова радостен и изумен, че едва не закрещя. — Как, по дяволите…
Усмивката, която се изписа на лицето на Джон, бе едновременно невинна и лукава и загатваше, че собственикът й с лекота би станал майстор на подмолните номера.
— Приятна изненада, нали? Знаех си. Върнах се да хвърля едно око на магазина на Чип — по-точно на онова, дет’ остана от него — преди още суматохата да е приключила. Сума ти хора търчаха напред-назад — покриваха труповете, опъваха жълти ленти, правеха снимки… Някой бе сложил тези мешки настрани и те ми се сториха толкоз самотни, че реших да… — вдигна костеливото си рамо — … да ги прибера.
— Най-вероятно това е станало, докато се занимавахме с Калвин Тауър и Арон Дипно в тяхното бунгало — каза Еди. — След като ти уж се прибра вкъщи, за да заминеш на гости на онзи твой приятел във Върмонт. Не съм ли прав? — Младият стрелец поглади своята торба и се наслади на приятния допир на еленовата кожа; та нали сам бе одрал животното с ножа на Роланд, след което бе ушил мешката с помощта на Сузана. Това бе станало малко след като огромният роботизиран мечок Шардик едва не бе разпорил корема му, изсипвайки червата му. Еди имаше чувството, че това се бе случило някъде през миналия век.