Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Витория присви очи и протегна ръка, за да пипне бижуто. Пръстите й бяха студени и миришеха на никотин.
— Хубаво — отбеляза по абсолютно същия начин като преди.
Пусна сърцето, а Леонора продължи:
— Тази история ме заинтригува. Затова реших да дойда и да проверя дали няма да мога да продължа семейния бизнес.
Семейният бизнес. Това беше добре. Киара и Семи ще бъдат много доволни от мен. А сега нека се махнем от Англия, защото не ми се говори за Стивън.
— Просто ей така? Не ви ли беше трудно да напуснете семейството си, приятелите си? А може би гадже или съпруг?
По дяволите!
— Аз… бях омъжена. Той… ние се разведохме.
Дръпване от цигарата. Кимване на главата.
— Аха! Разбирам.
Леонора имаше усещането, че по някакъв неведом начин Витория вече е разгадала цялата й жалка история.
Тази жена никога и от никого не е била изоставяна. Винаги тя си е тръгвала първа, затова съжалява жените, които са били изоставени. Жени като мен. Ето че дори и Алесандро не се появи повече.
— И когато пристигнахте тук, отидохте при синьор Дела Виня, за да търсите работа, така ли?
— Аделино ли? Точно така. Имах голям късмет!
Повдигане на веждите.
— Наистина! А на какво тогава смятате, че се дължи приемането ви на работа там — на вашите лични способности или на вашия прочут праотец, Корадо Манин?
Леонора отказа да се хване на въдицата и спокойно продължи:
— Ако трябва да бъда честна, не мисля, че бих имала някакъв шанс без Корадино. Но, от друга страна, самият Аделино никога не би ме наел, ако не можех да работя със стъклото. Би било глупаво от негова страна да го прави, а той не е глупак.
В този момент се сети за всички онези интервюта с начинаещи актьори от театрални или филмови династии, които непрекъснато протестират, че името „Редгрейв“ или „Фокс“ се е оказало всъщност пречка за кариерите им. Когато ги гледаха със Стивън, винаги им се присмиваха. Но сега установи, че както техните, така и нейните отговори не я удовлетворяват.
Витория кимна победено, но автоматично предприе следващата атака:
— А колегите ви? Майсторите, които от години работят със стъклото? Те какво мислят за вас?
Леонора се помести притеснено на стола си, спомняйки си за Роберто.
— През първия ми работен ден там бяха много доброжелателни — отговори.
Това поне е самата истина. Всичко се обърна, когато отидохме в кръчмата и нещата загрубяха.
После продължи:
— Мисля, че имаха… известни резерви, когато беше положено началото на линията „Манин“ и въобще на цялата рекламна кампания. Но в крайна сметка, ако всичко върви добре, нещата ще се подобрят и за тях, както и за всички нас.
— Но какво мислят за вас като човек? — настояваше Витория. — Можете ли да ги наречете ваши приятели?
— Трябва да питате тях.
Устните на Витория се извиха в ехидна усмивка и тя отбеляза:
— Може и да го направя.
Голяма грешка!
Журналистката започна да почуква с химикалката по перфектните си зъби. Това беше техника, която използваше по време на интервютата си с мъже на властта. Правеше го, за да привлече вниманието им към устата си — към белите, равни зъби, леко раздалечени около розовия й език и начервените устни. В такива моменти обектът й обикновено забравяше какво се е канел да каже и тя го подвеждаше да издаде някоя интимна подробност от живота си. Леонора обаче настръхна и се запита какво ли предстои.
— А в личен план? Открихте ли някаква нова любов тук, в града на любовта?
Леонора автоматично усети неподправения цинизъм във въпроса на Витория. Обаче не възнамеряваше да издава чувствата си пред тази жена — защото тя очевидно не вярваше в любовта, или поне в романтичния й вариант.
— Не, засега няма никой.
Витория сведе очи и се престори, че се кани да си събира нещата. Това беше друг от любимите й номера — в такива моменти обектите винаги започваха да се отпускат. Погледна съжалително Леонора и отбеляза:
— Ежедневието ви ми изглежда доста самотно. Никакви приятели, никакво гадже, само един отдавна починал предшественик.
Обидата ужили Леонора. Витория вече я бе накарала да се почувства неадекватна, но съжалението определено не можеше да понесе. Затова автоматично лапна въдицата.