Господарка на Империята

В същия момент Аракаси седеше в една шумна крайпътна пивница в северната част на провинция Нешска. Носеше пъстрия халат на свободен колар, вмирисан на нийдра за повече достоверност, а дясното му око изглеждаше късогледо. Лявото беше примижало, за да компенсира, а също така да прикрие склонността да се насълзява от изгарящия вкус на спирта, който тюните извличаха от растящи в тундрата грудки. Аракаси отново само близна ужасното питие и предложи шишето на водача на кервана, с когото беше прекарал последните няколко часа в опит да го упои.

Главата на керванджията беше корава като камък за спирта. Беше плешив, с внушителни мускули и гръмовен смях и имаше навика да тупа събеседниците си по гърба — вероятно затова пейките от двете му страни оставаха празни, помисли Аракаси. Вече имаше синини по гърдите от блъскането в ръба на масата при буйните тупвания. Би могъл да избере и по-добър обект, от когото да измъкне информация, прецени със закъснение. Но другите водачи на кервани обикновено седяха с хората си, а му трябваше някой, който да е сам. Да се промъкне в група и да отдели някого от приятелите му вероятно щеше да отнеме твърде много време. Имаше нужното търпение, много пъти беше прекарвал месеци, докато спечели доверието на набелязани индивиди, за да се сдобие с нужната за Мара информация. Но тук, в запустялата пивница на север, всеки с близки приятелства щеше да запомни чужденец, разпитващ за неща, които местен керванджия вече би трябвало да знае.

— Уф! — изрева събеседникът на Аракаси. — И как го пият това? — Вдигна шишето и примижа подозрително към съдържанието му. — Толкова е отровно, че ти изгаря езика. — И довърши тирадата си с нова огромна глътка.

Аракаси видя идващото поредно дружеско плясване и опря ръце на масата тъкмо навреме. Ударът го порази между плешките, а масата се разтърси и всичко по нея подскочи.

— Ей! — извика кръчмарят иззад тезгяха. — Не правете бели!

— Тъпак. — Керванджията се оригна. — Ако искаме да правим бели, щяхме да я вдигнем тая маса и да ти съборим вмирисаната кръчма като с таран. Бездруго е цялата в паяжини.

Аракаси погледна тежката маса и се съгласи, че ще свърши работа като таран.

— Достатъчно тежка е да разбие портите на Града на магьосниците — измърмори подканящо.

— Ха! — Мъжагата тресна шишето на масата толкова силно, че тя пак се разтресе. — Само глупак може да опита това. Чу ли за онова момче, дето се скрило в един фургон миналия месец? Е, значи слугите на магьосниците претърсили стоките и не го намерили. Обаче щом фургонът стигнал до моста, от арката светнал лъч светлина и опърлил балата вълна, дето се криело момчето. — Керванджията се разсмя, удари по масата и грънците по нея пак заподскачаха. — Седем ада! Сериозно ти говоря. И момчето значи ревнало така, че да го чуят чак в Достари, и хукнало назад по пътя и в гората все едно са му подпалили задника. Намерихме го в колибата на един въглищар. Нищо му нямаше, забележи, но рева още няколко дни. — Керванджията се почука по слепоочието и намигна многозначително. — Бръкнали са му в главата, разбираш ли. Мисли си, че го ядат огнени демони.