Господарка на Империята

Беше спорно, но Хокану си замълча. Знаеше, че Мара го обича дълбоко и му дава толкова обич и удовлетворение, колкото е способна. Дълбоко усещаната сигурност, че нещо неопределимо, липсва от нейната страна на връзката им, беше чувство, което се бе уморил да се опитва да си обясни. Защото тя никога не го лъжеше, никога не криеше чувствата си. И все пак имаше моменти, когато мислите й сякаш бяха някъде другаде, в място, до което той никога не можеше да достигне. Имаше нужда от нещо, за което инстинктите му подсказваха, че не е в състояние да й предложи.

Хокану беше прагматичен човек и не се опитваше да постига невъзможното, а с годините им заедно трупаше задоволство и мир, които бяха трайни и стабилни като монумент. Беше успял да й дава щастие, докато стрелата не порази коня, който премаза сина й.

Тя се притисна към него, тъмните й очи се взираха към цветната градина отвъд отворения параван. Лекият полъх на вятъра караше любимите й цветя кекали да кимат и тежкият им аромат кръжеше из стаята. По-отдалече се чуваше как хлебарят хока помощника си заради мързела му. Звуците от товаренето на баржа, вързана на кейовете, стигаше дотук странно усилен от спокойната вода и загърнатата от мъгли утринна тишина.

Хокану хвана пръстите на Мара и ги погали.

— Пак ли Събранието ти е на ума? — Знаеше, че не е това, но също така беше наясно, че въпросът му ще разбие хладината, обкръжила мислите й, и ще я отпусне.

Мара стисна ръката му.

— Сестрата на баща ти има две момчета и имаш втори братовчед с пет деца, три от които синове.

Несигурен накъде може да води това начало, но в същото време уловил мисълта й, Хокану кимна.

— Да. Ако нещо се случи на Джъстин, преди да се роди детето, баща ми може да избере между няколко братовчеди и роднини, за да намери наследник след мен за мантията на Шинцаваи. Но не бива да се притесняваш, моя любов. Твърдо съм решен да остана жив и да те пазя.

Мара се намръщи, беше наистина разтревожена, повече, отколкото бе предположил.

— Не. Това сме го обсъждали. Няма да допусна името Акома да се слее с това на Шинцаваи.

Хокану я придърпа към себе си, вече осъзнал какво се крие под напрегнатостта й.

— Боиш се за името Акома, разбирам. Докато се роди детето ни, ти си последната в родословната ви линия.

Напрежението, с което кимна, издаде дълбините на страха, който се беше борила да опази скрит цели две години. А след всичко, през което беше преминала, за да гарантира продължението на рода си само за да понесе след това загубата на сина си, Хокану не можеше да я упрекне.

— За разлика от баща ти и теб, аз нямам братовчеди и никаква друга възможност. — Пое си бързо дъх и мина към същината на проблема.