Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Ченгето отскочи назад.
— Verdammt nochmal! — По дяволите!
Задъхан, Ларисън се изправи, разтривайки корема си. Идеална пантомима на пиян, който се готви да повърне повторно.
— Хотел! — Полицаят посочи натам, накъдето се бяхме запътили. — Отивайте в хотел! Jetzt! — Веднага!
— Да — закимах аз. Слава богу! — Хотел.
Ларисън отново изпъшка. Немецът отстъпи встрани и гневно замаха в посоката, в която вървяхме. Хванах спътника си за ръка и го поведох. Зад нас чух ченгето отвратено да мърмори, най-вероятно нещо от рода на „Тоя нещастник имаше късмет, че не повърна върху моите обувки!“.
— Браво — похвалих Ларисън аз, след като завихме зад ъгъла. — Как го направи, с пръст ли си бръкна?
— Да. Докато си затисках устата. — Той се закашля и се изплю.
— За момент си помислих, че се каниш да му видиш сметката. Което щеше да е грешка.
— Не, просто исках да го разубедя да ме качи в патрулката си с тия оповръщани обувки. Явно накрая осъзна, че си има по-важна работа.
— Къде си научил испански?
— А, в Латинска Америка. — Достатъчно мъгляв отговор, за да ми даде да разбера, че не иска повече да говорим за това. Не че имахме време.
— Остават още няколко минути — казах. — Бързо, изтърси си обувките. Не бива да внасяме в хотела нищо, по което да ни проследят.
Ларисън няколко пъти блъсна крака в стената на една сграда, след това избърса подметките си в земята. Докато извървим оставащите двестатина метра, съвсем щеше да ги изчисти.
Тревън ми позвъни в мига, в който спряхме пред входа на хотела. Очаквано време на пристигане — една минута. Трудничко, но все още можехме да успеем. Ларисън остана навън, клекнал между две паркирани коли само на няколко метра от вратата, а аз си сложих ръкавиците и влязох. В коридора цареше пълна тишина. Бързо намъкнах един от оставените върху платнището гащеризони. Беше ми малко голям, но не прекалено. Взех една кутия с боя, четка и парчето найлон, което бях отрязал, оставих кутията на пода до вътрешното стълбище на хотела и започнах да прокарвам четката нагоре-надолу по стената като бояджия от нощната смяна. Всичко това изглеждаше достатъчно нелепо, за да накара Финч да спре и да се опита да го проумее, но докато установи какво не е наред в картината, вече щеше да е късно.
След секунда чух външната врата да се отваря. Погледнах надясно и видях Финч да влиза, след което отново се обърнах към работата, която привидно вършех, тъй като не исках да го подплаша, обръщайки му излишно внимание. С периферното си зрение наблюдавах приближаването му. Пет метра. Четири. Три.
Той забави ход, навярно учуден какво, по дяволите, прави там работник, сам и толкова късно през нощта. После обаче външната врата зад него се отвори. Отново се озърнах надясно и видях Ларисън да влиза, страховит, решителен и смъртоносен. Финч се обърна и разбрах, че през следващата половин секунда умът му напълно ще е ангажиран с опит да си спомни къде е виждал това лице, щеше да се сети, че го е зърнал по-рано в „Кафе Прюнел“, да се зачуди дали това е случайно съвпадение, или трябва да се обезпокои, да реши, че мъжът, когото вижда повторно, е прекалено опасен наглед, за да е обикновена случайност, да съотнесе този резултат към нелепото присъствие на „работника“, който сега се намираше зад него…
Оставих четката и тръгнах напред, като хванах двата края на найлона с длани нагоре и палци навън, преобърнах дланите си и кръстосах ръце, тъй че предмишниците ми образуваха бедра на равнобедрен триъгълник, а ръбът на найлона се превърна в негова основа. Финч вероятно чу приближаването ми, защото понечи да се завърти, но закъсня. Хвърлих найлона върху главата му и спуснах предмишниците си в основата на черепа му, като залепих найлона за лицето му и го затеглих назад, за да наруша равновесието му. Той размаха ръце към онова, което покриваше очите, носа и устата му, ала пръстите му не успяха да пробият дебелата материя. Финч нададе един-единствен приглушен вик, но после не успя да си поеме дъх за втори. Опита се да се обърне и аз му позволих, движех се заедно с него и го насочвах към сянката на стълбището, като го дезориентирах и не му позволявах да възстанови равновесието си. Президентският съветник посегна назад към мен. Опрях коляно към кръста му и го превих надве, като пазех лицето си от размахващите му се ръце. Той се опита да одраска дланите и предмишниците ми, ала му попречиха ръкавиците и същата кинезиологична лента, каквато бях използвал в Лас Вегас.