Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Предполагах, че ще ме отсвири, ала Ларисън рече:
— Сънувам… кошмари. Ужасни. Свързани с някои от гадостите, които съм правил, гадостите, които са на ония записи. Не се сещам кога за последен път съм си лягал вечер, без да се страхувам от онова, с което ще се срещна насън. Или кога за последен път съм спал цяла нощ, без да се стресна, покрит с пот, и да посегна към пистолета на нощното шкафче до мен. Истината е…
В мрака видях зъбите му да проблясват в усмивка, която се изкриви в гримаса.
— Истината е, че съм тотално скапан — продължи той. — Но какво да се прави? Акулата трябва да плува непрекъснато, иначе умира.
Сетих се за Мидори, майката на сина ми.
— Знаеш ли, веднъж и аз казах същото на една жена, на която се опитвах да обясня какъв съм.
— И тя разбра ли?
Спомних си последната ни среща в Ню Йорк и какво се беше опитала да направи тя точно преди това.
— По-скоро не — признах и двамата се засмяхме.
Телефонът ми завибрира. Докс. Вдигнах.
— Какво е положението?
— Нашите приятели току-що излязоха от ресторанта. Мила семейна прегръдка за лека нощ и нашият човек в момента е на път към вас — сам и пеш. Очаквано време на пристигане — десет минути. Май ще се окажеш прав за нощните клубове.
— Добре. Съоб…
— Вече го направих. Нашият приятел със скутера кара по улицата недалече от вас. Ще види обекта около минута преди пристигането му. Когато ти се обади, ще разполагате с една минута. И аз ще се приближа, но не прекалено, в случай че имате нужда от мене. Късмет.
— Добре, ясно. — Затворих и се обърнах към Ларисън: — По-малко от десет минути. Да заемем позиция.
Тръгнахме към хотела. Когато наближихме края на Зоненфелсгасе, само на две преки от „Холман Белетаж“, иззад ъгъла се появи униформен полицай и се насочи към нас. Не бях излишно обезпокоен — нямаше причина да ни обърне особено внимание и с Ларисън вече се бяхме уговорили, че ако ни спрат, нашата легенда ще е „пияни спътници“. Върнах се в безобидната си японска самоличност и се приготвих просто да се разминем в сумрака.
Само че на няколко метра от нас той извика: „Хей!“. Ларисън, осъзнах аз, и онова проклето усещане за опасност, което излъчваше. Ченгето трябва да го беше надушило, съзнателно или несъзнателно.
Колебливо му махнах и понечих да го заобиколя, но той спря и протегна ръка, за да покаже, че трябва да направим същото. Мамка му.
— Wo gehen Sie so spat noch hin?3 — попита полицаят.
Поклатих глава. Даже да го разбирах, а аз не загрявах и дума, щях да се престоря, че нямам представа какво ми говори. Колкото по-малка основа за контакт имахме, толкова по-голяма бе вероятността той ядосано да се откаже или просто да изгуби интерес и да продължи по пътя си.
— Sprechen Sie Deutsch? — попита униформеният.
Тоя път го разбрах. Дали знам немски.
— Solamente espanol, у un poco de ingles — отговори на испански с пиянски глас Ларисън. Само испански и малко английски. Беше достатъчно близо до португалския, който знаех от престоя си в Бразилия, за да го разбера.
Ченгето ме погледна.
— Mit Schlag? — изфъфлих аз.
Надявах се да се усмихне и да ни остави на мира, ала не би.
— В хотел ли сте? — попита на английски той. — Тук?
Нещата бързо отиваха на зле. Имахме желязна легенда и не бяхме извършили никакво престъпление, но не исках ченге да ни разгледа отблизо. Пък и ако ни задържеше още дълго, нямаше да заемем позиция навреме, за да пресрещнем Финч при хотела.
— Хотел? — повтори полицаят. — Тук?
Поклатих глава и отвърнах на английски с японски акцент:
— Хотел „Захер“. — Естествено, никой от нас всъщност не беше отседнал в прочутия хотел в центъра на Виена.
— Voy a vomitar — обади се Ларисън. Ще повърна.
Озърнах се към него, за да видя какво цели с това. Той запуши устата си с длан, сякаш се опитваше да задържи пристъпа на гадене.
„Не — помислих си. — Не очиствай ченгето. Ако го направим, не можем да ликвидираме Финч.“
Ларисън изпъшка през пръстите си.
— Was zum Teufel? — изсумтя полицаят. Какво става, по дяволите?
Тялото на Ларисън конвулсивно се разтърси, главата му се стрелна напред, задникът му щръкна назад. От устата му изригна повръщано и заля обувките му.
3
Къде отивате толкова късно? (нем.). — Б.пр.