За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
— Ще си намеря работа — казах аз и той кимна. Може би знаеше какво имам предвид, а може би не.
— Ами сладоледа?
— Ще ям какъвто поискам — твърдо и напълно сериозно изрекох аз. — Всеки ден и от всеки вид в големи фунийки с ядки и със сироп. — Той започна искрено да се смее, но спря като видя огъня в очите ми. — Така ще бъде!
— Надявам се да го направиш — каза той. — Наистина се надявам да го постигнеш. Когато бях на твоята възраст, аз пък обичах карамелизирани ябълки. Ти обичаш ли ги? — Погледна ме с леко повдигнати вежди, но аз не знаех. Бях виждал такива, но никога не ги бях опитвал. — О, те наистина са хубави. Не знам, може би са дори по-вкусни от сладоледа, но честно ще призная, че е трудно да се каже. Мама не пропускаше да ме заведе на панаир, когато той дойдеше в нашия град, и аз винаги получавах по една ябълка. Бяха твърди и ме беше страх да не си счупя зъбите. — Усмихнах се, той се ухили и неочаквано за себе си видях зад сбръчканата му хартиена кожа едно момче на моята възраст, готово да побегне и да се заиграе.
— Зъбите не се чупят — възразих все пак аз. — Те са по-твърди от камък.
— Може и да си прав, но аз тогава не го знаех. Както и да е, растях и бях сигурен, че ще ям по една карамелизирана ябълка всеки ден, че ще стоя до късно всяка вечер и ще гледам телевизия, докато очите ми не станат квадратни, и че никому няма да позволя да ми се бърка. Мислех си че това е животът.
Замълчах. Усещах, че следват лошите новини, че предстои разкриването на истина, която не искам да чувам. Майка ми все още беше до скалата. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки, които бързо пълзяха към нея.
— И какво стана? — не издържах аз накрая.
— Пораснах — обясни той и като че ли нямаше особено желание да се разпростира върху същността на този факт.
— И? Какво?
Старецът беше зареял погледа си надалеч.
— Стоях до късно. Гледах телевизия и имах общо взето доста приличен живот — отговори той. — Но мисля, че повече от четиридесет години не съм вкусвал карамелизирана ябълка.
— Защо стана така?
— Човек забравя.
— Аз няма да забравя. Ще правя всичко. Ще правя всичко, ще го правя непрекъснато и никой няма да ме спре.
— Добре — каза той. — Надявам се да го правиш. Да си спомня какво е искал не е най-лошото, което може да се случи някому. Помни го, синко, взимай, каквото ти се иска и когато ти се прииска, и никому не позволявай да застане на пътя ти. Накарай света да се промени според твоите желания, докато все още имаш време за това.
Той остана при мен още малко, но изглеждаше някак по-стар. После ненадейно се изправи и се разкърши.
— Тръгваш ли? — попитах го аз.
— Да. Ето какво. На камъка зад теб има пет долара. Вземи парите и направи с тях каквото пожелаеш. Но след това сам иди при майка си и я хвани за ръката. Окей?
— Окей — обещах му аз със светнало лице, макар и примижал, защото слънцето грееше в очите ми.
Той си тръгна, стъпвайки внимателно по камъните, а аз останах да го гледам, докато не се скри от погледа ми. Едва тогава хвърлих поглед към камъка, на който бе седял, и наистина — там имаше петдоларова банкнота, затисната с малко камъче. Погледах я известно време, после я взех, но не си купих фунийка. Отидох до другия край на плажа, намерих майка ми и когато се бе обърнала настрани, мушнах незабелязано банкнотата в чантичката ѝ. Тя винаги внимаваше с парите си и сигурно веднага я бе забелязала, но не се издаде. Всъщност може би не съм прав, защото когато сменихме автобуса в Уилямсбърг на път за дома, тя си купи и сода, и кафе, а когато аз се върнах от тоалетната, намерих на масата да ме чака малка купичка сладолед. Ето, такава беше мама. Винаги знаеше как да каже нещо, без да отваря уста.
Често съм си мислил за стареца, но най-вече за това как може би случайно отронени думи могат да променят живота на човек по абсолютно непредсказуем начин. „Направи света какъвто желаеш — каза ми той. — Не приемай по-малко от онова, което искаш да получиш“ и… пръсни на парчета всичко, което се изпречи на пътя ти. Въоръжени с тази мисъл, повечето хора сигурно биха могли да сътворят от живота си нещо, чиято кулминация да бъде някакво подобие на душевен мир. Защото съветът беше добър и даден с най-добри намерения.
Но старецът просто се беше излъгал в мен.
Към два след полунощ бях обратно на 8-и и залитайки се отправих към заведението на Хауи. Докато бях седял в един бар на 30-и етаж, някак неочаквано си бях спомнил тялото на Мал, бях си го представил като колона ситни, подобни на глисти същества, маршируващи към мен и вдигнали табелки с надписи: на една пишеше: „Мал е мъртъв“, на друга — „Сигурно вече се е разплул“. Но когато се вгледах по-отблизо, различих, че съществата са резервни — куцащи, влачещи се на останалите им крайници. Дейвид беше сред тях, Нанюн — също. Създателят на рапта трябва да е бил човек с чувство за хумор. Бях взел съвсем умерена доза, защото след пет години въздържание не знаех колко мога да понеса. Е, установих, че мога да понеса доста повече. Загубиха ми се около два часа, но това беше всичко. Успях да се разтопя, привидяха ми се разни неща, но не загубих представа къде се намирам, а именно в бар с лоша репутация на опасен етаж, с мокра риза от нестигналото до устата ми уиски, с пламнала глава, седнал пред умиращо петнайсетгодишно момиче, тресящо върху съседната маса похабеното си тяло. Бях единственият посетител наблизо до нея, а допреди малко даже не бях забелязал присъствието ѝ. Всички останали в бара се бяха нацепили с опра и с вързани езици разказваха несвързаната история на живота си на всеки, готов да ги изслуша. Бяха потънали в себе си до такава степен, че не знаеха ден ли е, или нощ.