За подмяна

В апартамента беше тихо, което ме изненада. В девет беше любимата програма на Анжела — някакъв анимационен сериал за глупава котка. Въпреки ступора, в който се намирах, тишината ме накара да поспра за няколко секунди, преди да вляза намръщен в дневната.

В първия момент си помислих, че раптът е освободил цялата си сила в мозъка ми точно сега и че червената миризма от кухнята е проникнала в стаята, заливайки всичко. В следващия разбрах, че не е така, и изкрещях толкова силно, че гърлото ми се оказа неспособно да изтръгне звук.

Анжела и половината Хена бяха в стаята. Анжела бе разчленена: всеки неин крайник бе отсечен от тялото ѝ и натрошен на ситно. Кожата на лицето ѝ беше одрана и беше залепена на екрана със засъхващата кръв. Първоначално не видях къде е главата ѝ. Торсът на жена ми беше поставен прав в любимото ѝ кресло, а вътрешностите ѝ се бяха изсипали от отсечения край. Долната ѝ половина беше на леглото в спалнята, положена с широко разтворени крака. Главата ѝ бе хвърлена в кошчето за боклук, заедно с тази на Анжела. Не можах да намеря очите на Анжела.

Видях тези неща и следващият ми спомен е от две седмици по-късно. Намерили ме в изоставен склад на 12-и етаж. Бил съм облечен все в същите дрехи и не съм успял да разпозная онази, която ме открила, въпреки че я познавах много добре. За това време бях успял да се превърна от умерено пристрастен към рапта наркоман в същество, чийто организъм не може да оцелее без него. Не ме бяха заподозрели в убийствата, но се бях простил с работата си. Последният факт ми беше абсолютно безразличен, понеже почти бях успял да забравя, че съм имал работа. Пет години по-късно продължавах да нямам ни най-малка представа какво се е случило с мен през това време и не желаех да знам, точно както не исках да мисля, че съм се оказал способен да се обърна и да изляза от апартамента си онази нощ, изоставяйки телата на двете най-любими за мен същества.

Знаех, че някъде в Ню Ричмънд има снимки — вероятно полароидни, — направени от убиеца като доказателство, че е свършил работата си, за да му бъде изплатен хонорарът. Вярвах, че току-що съм разговарял с човека, платил за тези снимки — същия, когото никой в полицията не искаше да арестува. Истинските тела отдавна бяха изнесени и унищожени, така че сега бяха останали само кървавите петна по пода, креслото и вероятно леглото.

Но всичко останало си беше тук, включително кръвта по прозореца и по екрана на телевизора. Седях, без да имам сили да помръдна, гледах безмълвно тези неща и се вслушвах напрегнато в тъмнината за… смеха на Анжела и въздишките на Хена. Не чувах нищо, така че след малко бръкнах в джоба си, извадих изгарящото кожата ми пликче и инжектирах съдържанието му в ръката си.