За подмяна

— Хауи — тревожно каза той. — Имаме неприятности.

— Кой?

— Четирима от хората на Виналди.

— Така ли? Че аз съм му платил.

— Май не са дошли за пари. — Погледът на Поли неволно се отклони към мен. — По-скоро…

На Хауи му остана време само да ме попита в какво съм успял да се забъркам този път, когато витрината на бара експлодира, посипвайки с парчета фино натрошено цветно стъкло най-близките посетители. Времето спря ход и се видях в каданс да посягам към Суедж, да я сграбчвам и завъртам така, че да поставя моето тяло между нея и вратата. Видях още ръцете на Хауи и Поли да изваждат тежки пистолети и зърнах лицето на Ниърли с отворена уста — една жена, оставена сама на себе си в момента на истината. Понякога нещата се усложняват рязко в сравнение с ежедневния живот и точно това предстоеше да се случи тук и сега. Без да се замисля какво правя, дръпнах и нея зад себе си.

— Бягай! — изрева Хауи. — Мини отзад.

Но второто му изречение потъна в грохота от пръсването на следващата витрина. На десет крачки от нас, право на улицата, стояха подредени в редица хората на Виналди. Явно се наслаждаваха на всяка секунда, сериозни като деца, подхванали любимата си игра. В бара цареше хаос — крещящата тълпа се опитваше да се измъкне възможно по-скоро оттук.

— Майната ти — казах аз. — Това е мой проблем.

— Избягай поне веднъж в живота си — викна гневно Хауи. — Вземи и Ниърли. — Съвсем неочаквано за мен той ме блъсна в гърдите и се обърна, за да си пробие път с Дат към стоящия до вратата Поли. При вида на тримата решени на всичко мъже осъзнах, че не мога кой знае колко да им помогна. Сграбчих Суедж за ръката.

— Идваш ли? — попитах Ниърли.

— О, да! — отговори тя, без да отмества поглед от подредените на улицата мъже. — Тези хора не ми изглеждат никак забавни.

Проправих си път през паникьосаните посетители, буквално влачейки Суедж след себе си. Ниърли ни следваше по петите. Стигнахме до склада и аз почти без забавяне прибрах малкото ни лични вещи.

— Как се излиза отзад?

— Убий ме, не знам — сви рамене Ниърли. — Да не мислиш, че съм прекарвала времето си тук в сприятеляване с доматите?

Идеше ми да ѝ кажа, че не ми е много в помощ, но точно тогава Суедж посочи към ъгъла в дъното.

— Зад кашоните има врата.

Отворих я предпазливо, готов да използвам пистолета си, надникнах, за да се убедя, че никой не ни причаква, и едва тогава прекрачих навън. Направих енергичен жест към момичетата да ме последват.

След петдесетина крачки уличката завиваше към закусвалня от известна верига. Така и не бях успял да си купя мечтаните хамбургери, но и без това различните комбинации ми се бяха изпарили от главата. Някой друг път, може би. Оттам се стигаше на не по-малко криволичеща улица, превърната в уютен комплекс от магазинчета. Повечето бяха затворени и ние минахме като вихрушка покрай витрини, задръстени със стока. Питах се закъде точно сме тръгнали. Вярно, първата ни грижа бе да се махнем от етажа, но после? Апартаментът на Мал автоматично отпадаше — онзи със сините светлинки прекрасно знаеше къде се намира той.