За подмяна

— Влизайте — извиках аз. Те скочиха в кабината, а аз се обърнах към преследвача ни. Беше преполовил уличката и сега забавяше ход, държеше пистолета си готов за стрелба.

— Рендал — извика ми той. — Няма къде да отидеш.

— Винаги има къде — прошепнах аз и измъкнах пистолета. Онзи беше спрял и стоеше, без да помръдва, на десетина крачки от мен. — Не можеш да ме спреш. Той иска да ме доставите цял-целеничък.

— Ако му занеса черния ти дроб, това напълно ще го удовлетвори — каза мъжът, но усещах, че ме лъже. Едва ли щяхме да водим този разговор, ако беше иначе. — Дръпни се от асансьора или ще бъда принуден да те гръмна в пишката. Кучките могат да вървят, където си искат — никой не се интересува от тях.

В този момент Ниърли подаде глава от асансьора.

— Еби си майката, куре сплескан — жизнерадостно му извика тя. „Не, тази жена определено не се натиска да ми бъде в помощ“ — помислих си за втори път. Да поставяш под съмнение мъжествеността на бандита е като да разравяш с пръчка змийско гнездо.

Той се прицели в главата ми, явно решил да обясни по-късно, че съм се съпротивлявал препалено енергично. Аз също вдигнах пистолета и отстъпих към асансьора. Внимателно го наблюдавах в очите и виждах как пресмята алтернативите.

— Натисни някой бутон — прошепнах аз, без да свалям пистолета си, насочен към главата на моя противник. Чух щракване зад гърба си, но се задържах още малко и едва в последния момент рязко отстъпих назад. Направих го наистина в последната частица от секундата — вратите бързо се затвориха, като едва не ми защипаха ръцете. Успях само да видя отворената уста на онзи и глупавата му физиономия.

Не особено хитър трик, но от друга страна, и той не беше особено умен.

Частично удовлетворен все пак, аз се обърнах и видях, че се намирам в гора. Осветлението на асансьора необяснимо се концентрира, после отново се разми до степен на бледосинкаво сияние, едва видимо през дърветата. Беше хладно и неприятно влажно, сякаш се бях облякъл в прекалено много дрехи по време на снежна буря.

„Не — помислих си с детински ужас. — Не е възможно да съм тук, не пак! Това не може да бъде!“

Гората обаче се простираше във всички посоки — студена, зловонна и отвратително влажна. Сиянието в далечината определено не бе надежден ориентир — то ту се появяваше, ту изчезваше. Корите на дърветата оставяха впечатлението, че са образувани от стичащи се надолу и застинали вертикални струи, а набраздените им повърхности се търкаха една в друга с гадно лепкав съскащ звук. А може би този звук идваше от движението на потта по собствената ми кожа, лазеща като новообразувана кора от малки течни същества. Наоколо не се виждаше никой и аз тежко преглътнах. Чувствах се, сякаш пропадам към центъра на земята. Бях отрязан, бойната ми част бе избягала през дърветата, сражавайки се по единствения известен ѝ начин: на бегом, виейки в ням ужас, замисляйки се за съдбата ми не повече от секунда, приемайки ме за поредния изчезнал по време на бойни действия. Свалих поглед към изшумоляването под краката ми и видях лица сред окапалите листа — огромни ухилени усти около мен и точно тогава…