За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
На стотина крачки преди края осветлението на тавана се бе предало окончателно. Виждах накъде отивам само благодарение на слабата лунна светлина, проникваща през напукания прозорец във външната стена. Някаква буца в гърлото ми се надигна застрашително, а космите на тила ми настръхнаха. Чух едва доловим шум и се обърнах да погледна в отворената врата, покрай която минавах. Не видях никого, но ми се стори, че забелязвам да помръдват някакви сенки. Направих крачка навътре със сърце, готово да изхвръкне.
Едно изплашено момче се бе свило в тъмнината с широко отворени очи. Беше прилично облечено и не ми изглеждаше да е избягало от къщи. Някой бе вчесал косата му тази сутрин и се бе погрижил да е облечено в чисти дрехи, но от друга страна, то не трябваше да закъснява до толкова късно само навън.
— Моля те… — с треперещ глас каза то, — не ми прави нищо лошо.
— Няма — успокоих го аз. — Аз не причинявам зло на хората. — То ме погледна внимателно и като че ли се поотпусна. В стаята цареше почти непрогледен тъмносин мрак и то ми изглеждаше като купчина съзаклятничещи сенки, увенчани с малко, но интелигентно лице. — Какво правиш тук?
— Идвам понякога… да поседя. Искам да бъда смел. А ти защо си тук?
— Едно време живеех тук, в самия край — отговорих аз и запалих цигара.
Момчето недоумяващо ме изгледа.
— Защо? Тук наистина е страшно.
— Тогава не беше — казах му, но се замислих, че кварталът, в който навремето бях израсъл, сега наистина се бе превърнал в място, което можеше да постави момчешката смелост на изпитание. Направих усилие да се усмихна. — Значи децата идват тук, за да докажат, че не ги е страх, така ли?
— Не — каза то, — само аз. Баща ми… баща ми мисли, че мъжете трябва да са смели. Той не вярва, че аз съм смел, защото другите момчета все ме бият в училище.
— Знае ли, че идваш насам? — Момчето поклати отрицателно глава и аз пак се усмихнах. — Не му казвай. Запази го в тайна и така винаги ще знаеш за себе си нещо, за което той и не подозира. А след като той не знае всичко за теб, значи не може да бъде прав във всичко, което ти казва, нали така?
Момчето се замисли над думите ми, схвана логиката в тях и също ми се усмихна.
— Знаеш ли, тук наистина има духове — каза то с ентусиазъм. — Когато едно време тук живеели хора — преди две години, — понякога виждали един малък човек да ходи из коридорите. Ти вярваш ли в духове?
— Да — казах му и почувствах как вратът ми изстива.
— Има и още някой, който понякога идва тук. Не знам кой е. Аз се крия. Мъж, ама не толкова висок, колкото си ти. Отива до края и остава там известно време. След това си тръгва. — Изведнъж, с импулсивността на малките деца, то скочи на крака и каза: — Трябва да си вървя.
Мина покрай мен и ми подаде ръка. Раздрусах я развеселен. Миг по-късно вече го нямаше. Изтича в коридора и след малко топуркането на крачетата му заглъхна в далечината. Когато излязох от апартамента, от него нямаше и следа.
Отидох до края на коридора. Сърцето ми биеше бавно и силно. Погледнах вратата отляво. Беше затворена. От двете ѝ страни видях единствените сандъчета за цветя в тази част на етажа. Растенията, чиито имена без никакъв успех ми бяха набивани в главата години наред, отдавна бяха изсъхнали, просто се бяха стрили на прах до самата почва. Протегнах ръка и докоснах вратата до ключалката, там, където дървото, макар да беше напукано, все още изглеждаше ново, сякаш недокоснато от времето. Хванах дръжката и я натиснах.
Апартаментът беше тъмен, мракът бе по-гъст от онзи, който преди малко бях напуснал. Отдясно беше кухнята. Потърсих с ръка ключа в тъмнината, намерих го, щракнах го, но естествено не се случи нищо. На слабата светлина, проникваща през малкото квадратно прозорче в самия край, видях, че в кухнята все още има вещи. Тенджери до умивалника, три чинии до печката, ножове по плота и на пода. Натюрморт и тишина. Извърнах се, преди да съм забелязал повече подробности.