За подмяна

В един момент почувствах нужда да си вървя. Скапвах се прогресивно, а не бях взел достатъчно рапт, за да не ми пука.

Оправих сметката с бармана — беше по-грозен и от задника ми в профил. Шейсет долара по-малко. Опасно наклонен напред, излязох на булеварда. Изгорих си пръста, докато запалвах цигара от почти празния пакет, който нямаше как да не е мой, и сепнато се вгледах в размазаните фигури, щуращи се пред мен. С върховно напрежение успях да фокусирам някои от тях до степен да разбера, че не са нищо важно и по възможно най-приличен начин се устремих към мъжката тоалетна. Влязох вътре, попих петната по дрехите си, изплакнах си устата и се вгледах в отражението си в огледалото. Въздействието на рапта започваше да отминава и звуковата мъгла пред мен ставаше все по-прозрачна. Реших, че вече съм наред, и кухо се изсмях на образа си. Само споменът за това как се бях надрусал бе по-отрезвяващ, отколкото например, ако ме бяха прибрали и полицейски участък.

Взех асансьора до 8-и и с клатушкане поех по гъмжащата от нормални хора главна улица. Мозъкът ми беше застинал в перфектен баланс между желанието и нежеланието да направя дори малка крачка към това да реша как да постъпя по отношение на каквото и да било. Така е с рапта: отнася те точно по средата между многото съществуващи възможности, в мястото, където всичко и нищо няма значение и където можеш удобно да се скриеш. Озовеш ли се там, сгушен и мъртъв, никога няма да поискаш да си тръгнеш. Подминах двойка звучно целуващи се младежи. Звукът хвърляше жълти искри върху общия мръсножълт фон. Чувах някакъв разговор на миля от мен, а може би мозъкът ми си го измисляше и недоволно мърмореше на себе си. Разговорът в никакъв случай не беше интересен, но това следваше да се очаква. Усещах и смътен страх от нещо неконкретно, но и това беше в реда на нещата. Не възразявам срещу мъничко страх — моят стар приятел.