За подмяна

— Може би има грижи — каза той. — Като например защо не може да купи сладолед на малкото си момче.

— Винаги сме яли сладолед тук — изтърсих аз. — Винаги! — Беше самата истина и поне доколкото ставаше дума точно за мен, в това бе целият смисъл да се махнем от къщи. Не бях някакво лакомо хлапе — в детския ми мозък сладоледът притежаваше особена стойност, която все още не можех да формулирам прецизно. Два уикенда в годината ние се махахме от баща ми — два дни, през които го нямаше да ни принуждава да виждаме света такъв, какъвто го виждаше той: скапан, тъмен и студен. Във всичко, върху което падаше погледът му, той съзираше демони, дяволско присъствие и злоумисъл. Той би разбрал Междината, след като тя бе станала необикновена: животът като мираж, като добре опакован ужас, като неспособност да прозрем истината. Обикновено екскурзиите, които аз и майка предприемахме, бяха почивка от тази мъка. Но днес имах чувството, че сянката му е надвиснала над нас.

— Понякога не може да имаш всичко, което искаш каза старецът. Банална мисъл, която натисна едновременно всички погрешни бутони в съзнанието ми.

— Баща ми ли те изпрати? — сопнах се аз и го изгледах гневно. Зениците му само за миг се разшириха, издавайки изненадата му от тона ми, а след това той ме погледна по нов начин. — Не мога да имам каквото искам, защото съм дете, но ще престана да бъда дете, когато спра да искам тези неща, нали?

— Така ли ти казва той?

— Да. И още много. — За момент се изкуших да му разкажа някои неща, бях на ръба да изкажа мнението си за живота, такъв, какъвто го виждах. Нямах приятели, тъй като непрестанно се местехме от едно място на друго, понеже баща ми вечно търсеше работа. Бяхме опознали по неволя по-голямата част от Вирджиния и нямаше никакви изгледи за подобрение. Не че баща ми беше ленив — точно обратното. Един от любимите му девизи, които ни бе омръзнало да слушаме, бе, че мъж без работа трябва да бъде хвърлен за храна на животните. Той вечно нещо майстореше, но без ясна цел, без никаква радост, без някакво вътрешно чувство, освен бавно разяждащата го омраза към всичко около него. В редките случаи, когато седнеше, без да прави нищо, се виждаше, че ръцете му треперят, сякаш цялото му тяло вибрира от изгарящата го нужда да унищожи нещо. Намереше ли работа, това обикновено продължаваше около седмица, преди бушонът му да гръмне и той да се озове изхвърлен на улицата, защото се е скарал с някого или е станал непоносим за всички. От време на време си позволявахме скромно да отпразнуваме задържането ни за повече от няколко дни в някое градче. Майка ми не пропускаше да се възползва от редките поводи за радост — вярваше, че по този начин може да ги удължи. Тя сготвяше нещо специално за вечеря и когато седнехме на масата, до всяка чиния имаше малко подаръче, старателно избрано от магазините за употребявани вещи. Мразех тези празнувания, заради лъжата, която винаги прозираше зад тях, заради начина, по който те замазваха любовта ѝ към нас с друго чувство — на безсмисленост и обреченост. Дори когато разопаковах поредния нов молив или красиво оцветена кутия, в главата ми нахлуваха спомени за предишните, които бях получил. Майка се разшетваше из града, разучаваше всичко за местните училища и… след две седмици мече бяхме в следващия град.