Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Честно казано, нямам представа за какво говорите. За какви правила става въпрос?
Рут му хвърли изпепеляващ поглед и аз побързах да кажа:
— Нали помниш, Томи? Всички онези разговори, които водехме в Хейлшам?
Томи поклати глава и отсече:
— Не, не помня.
Този път аз, пък и Рут забелязахме, че в отговора му нямаше каквото и да е забавяне.
— Не си спомням в Хейлшам да е имало нещо такова.
Рут извърна поглед от него.
— Трябва да имате предвид — каза тя на Криси, — че макар и да е бил в Хейлшам, Томи не прилича на останалите тамошни възпитаници. Не го приемаха никъде, вечно му се присмиваха. Затова няма смисъл да го питате за тези неща. А сега аз все пак искам да открия жената, за която ми разказа Родни.
В същия миг в очите на Томи се появи нещо, което ме накара да затая дъх. Отдавна не бях виждала това изражение. Това беше онзи негов поглед, който можеше да преобърне масите в класните стаи и от който всички бягаха и се барикадираха. После отново прие обичайния си вид, погледна през прозореца нагоре към небето и дълбоко въздъхна.
„Ветераните“ не забелязаха нищо, защото като свърши да говори, Рут скочи и започна да си облича палтото. Всички едновременно отдръпнахме столовете си от масата и се изправихме — настъпи леко объркване. Още от самото начало бях получила разпореждане аз да се занимавам с разплащането, така че тръгнах към касата. В това време останалите се отправиха към изхода и докато чаках да ми върнат рестото, аз ги видях през мътните стъкла на един от прозорците мълчаливо да пристъпват от крак на крак и огрени от слънцето, да се взират в морето.
Глава четиринайсета
Когато излязох навън, ми стана ясно, че нищо не е останало от възбудата, която ни бе обзела при пристигането ни в града. Тръгнахме мълчешком. Родни вървеше най-отпред и ни водеше по малките странични улички, където слънцето почти не проникваше, а тротоарите бяха толкова тесни, че често трябваше да се движим в редица по един. Беше цяло облекчение да излезем на главната улица, където поради шума лошото ни настроение не бе тъй очевидно. Когато стигнахме до светофара и тръгнахме по осветения от слънцето тротоар, аз видях, че Криси и Родни обсъждат нещо и се замислих доколко напрегнатата атмосфера между нас се дължеше на факта, че ние, според нея, пазим някаква важна тайна от Хейлшам и доколко — на пренебрежителното изказване на Рут по адрес на Томи.
После, когато пресякохме главната улица, Криси обяви, че двамата с Родни искат да отидат и да купят поздравителни картички за рожден ден. Рут се слиса, ала Криси си знаеше своето.
— Стараем се да ги купуваме в големи количества. Така ни излизат най-евтино. И ако се случи някой да има рожден ден, винаги имаме поздравителна картичка под ръка.
Тя посочи входа на магазина „Улсуърт“.
— Тук продават доста прилични картички, при това евтино.
Родни кимаше с глава и на мен ми се стори, че усмивката му е мъничко насмешлива. Той каза:
— После ще се окаже, че имаме цял куп еднакви картички, но пък можем да ги допълним със свои рисунки. Да ги персонализираме.
Двамата „ветерани“ бяха застанали по средата на тротоара и майките с бебешките колички трябваше да ги заобикалят, за да преминат, а те стояха и чакаха да чуят нашите възражения. Видях, че Рут се вбеси, ала без подкрепата на Родни все едно не можеше да се направи кой знае колко по въпроса.
Й така, ние влязохме в „Улсуърт“ и вътре ми стана малко по-весело. Този магазин и сега ми харесва: просторен, с множество рафтове, претъпкани с пъстри пластмасови играчки, поздравителни картички, разнообразна козметика, сигурно имаше и кабинка за моментални снимки. Ако ми се случи да отида в града и имам поне една свободна минута, неминуемо влизам в някое такова място, където бих могла просто да разглеждам за свое собствено удоволствие, без да купувам, и където никой няма да ми направи забележка.
Така или иначе, ние влязохме и бързо се разпръснахме по различните щандове. Родни спря на входа до големия рафт с картички, Томи хлътна във вътрешността на магазина и по-късно го видях под огромен афиш на някаква поп група да се рови в касетите с музика. Когато след десетина минути се озовах в най-отдалечения край на магазина, ми се счу гласът на Рут и се насочих натам. Вече бях свърнала в пътеката между рафтовете — онези с плюшените играчки и големите кутии с пъзели, — когато отсреща зърнах Рут и Криси да разговарят. Поколебах се: не ми се искаше да ги прекъсвам, но беше време да си тръгваме, пък и вече ми бе омръзнало да скитам из магазина. Ето защо останах на мястото си, престорих се, че разглеждам някакъв пъзел и зачаках да ме забележат.