Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
Дълбоко унижен, блед. Директорът се озърна с разярен поглед.
„Татко мой!“ Смехът, който бе започнал да затихва, отново избухна, по-гръмогласен отпреди. Директорът запуши уши с ръце и избяга от залата.
Глава единадесета
След сцената, разиграла се в Залата за оплождане, цял висшекастов Лондон подлудя да види това чудесно същество, което бе паднало на колене пред Директора по Инкубацията и Обучението — или по-скоро пред бившия Директор, защото веднага след скандала горкият човечец си подаде оставката и никога вече кракът му не стъпи в Центъра, — което се беше пльоснало пред него и го бе нарекло (шегата бе прекалено хубава, за да е истина!) „татко мой!“. Линда — тъкмо обратното — не будеше никакъв интерес — никой не изпитваше ни най-малко желание да види Линда. Да се каже, че някоя жена е ставала майка — това вече минаваше всякаква шега; това бе гадост. Още повече че тя не беше истинска дивачка, тя бе преточена от бутилка и подложена на обучение като всички останали; така че тя не би могла да се отличава с кой знае какви необикновени идеи. И на последно място — а това решително бе най-основателният довод хората да не искат да се срещат с горката Линда — бе външният й вид. Дебела, загубила младостта си, с нащърбени зъби и осеяна с петна кожа и с тази фигура (о, Форд!) — човек просто не можеше да я погледне, без да му се повдигне, направо да му се повдигне. Ето защо най-отбраните хора бяха твърдо решили да не се срещат с Линда. А и Линда от своя страна нямаше никакво желание да ги вижда. Завръщането към цивилизацията за нея означаваше завръщане към сомата, означаваше възможността да си лежи в леглото и да предприема излет подир излет, без изобщо да трябва да изпитва отново главоболие или махмурлук, без изобщо да трябва да се чувствува така, както винаги се чувствуваш след мескала — сякаш си направил нещо толкова позорно и противообществено, че никога вече не би могъл да вървиш с изправена глава. Сомата не ти правеше ни един от тези неприятни номера. Почивката, която тя осигуряваше, бе идеална и ако на следващата сутрин ти е нещо чоглаво, това не е от сомата, а от тъгата по изживените по време на излета радости. Лекарството за това бе да се ходи непрекъснато на соматичен излет. Линда алчно настояваше за все по-големи и чести дози. Доктор Шоу първоначално се опъваше, но после я остави да взема колкото си иска. Тя гълташе не по-малко от двадесет грама на ден.
— Което за месец-два ще я довърши — довери лекарят на Бърнард. — Някой ден дихателният център ще се парализира. Край на дишането. Смърт. Чиста работа. Друго би било разбира се, ако можехме да я подмладим. Но не можем.
За всеобща изненада (тъй като по време на соматичните си излети Линда така удобно не пречеше никому) Джон възрази.
— А не й ли скъсявате живота, като й давате толкова много?
— От една страна, го скъсяваме — призна д-р Шоу. — Но от друга, всъщност го удължаваме. — Момъкът го погледна неразбиращо. — От сомата човек наистина може да загуби някоя и друга година във времето — продължи лекарят. — Но като си помисли само човек за огромните необхватни промеждутъци, които тя може да му осигури извън времето. Всеки соматичен излет е миг от онова, което нашите предци са наричали вечност.
Джон започваше да разбира.
— „Тогава вечността бе в моите устни, висшето блаженство — във изгъва на веждите ми“28 — промърмори той.
— Моля?
— Нищо.
— Естествено — продължи д-р Шоу, — не може да се позволява на хората да се отправят към вечността, ако те имат да вършат някаква сериозна работа. Но тъй като няма такава сериозна работа…
— И все пак — упорствуваше Джон. — Мисля, че това не е правилно.
Лекарят сви рамене.
— Ех, естествено, ако предпочитате да ви крещи непрекъснато като обезумяла…
Накрая Джон се видя принуден да отстъпи. Линда получаваше своята сома. Оттогава насетне тя не напускаше леглото и стаичката си на тридесет и седмия етаж в жилищния блок на Бърнард; радиото и телевизорът бяха винаги включени, кранчето с парфюм пачули неспирно капеше, а за таблетките сома бе достатъчно само да протегне ръка — стоеше си в стаичката, но сякаш изобщо не беше там — през цялото време бе далеч, безкрайно далеч, на излет; на излет в някакъв друг свят, където музиката от радиото се превръщаше в лабиринт от звучни цветове, в хлъзгав, туптящ лабиринт, който водеше (по какви само красиво неизбежни извивки) към яркоосветен център на пълна увереност; където танцуващите образи от телевизионната кутия бяха изпълнители от някакъв неописуемо прекрасен музикален емоцилм; където капещият парфюм пачули бе повече от благоухание — беше слънцето, беше милион сексофони, беше Попе, който я любеше, само че някак си по-различно, несравнимо по-различно и безкрайно.
28
„Антоний и Клеопатра“, д. I, сц. 3. Б.пр.