Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Обикновено не. Защо?
— Просто ми беше интересно.
— Аз лично имам известни познания в изкуството на въоръжения и ръкопашния бой — каза Корал.
— Как така?
— Баща ми държеше на това. Твърдеше, че тъй като съм дъщеря на известен благородник, подобно обучение би могло да ми е от полза. Реших, че може и да е прав. Освен това, моят баща винаги е искал да има син.
— И сестра ви ли владее тези бойни умения?
— Не, баща ми не успя да я запали.
— Смятате ли да се занимавате с дипломация?
— Не. Преотстъпих тази амбиция на Найда.
— Тогава си търсите богат съпруг?
— Бракът е доста скучно занимание.
— Тогава какво?
— Може би ще ви кажа, но по-късно.
— Добре. Ако не се сетите сама, ще ви попитам отново.
Вървяхме на юг по главната улица. На „Крайна“ ни посрещна лек хладен ветрец. Пред нас се разкри гледка към океана — сиво-син, с поръбени с бяла пяна гребени на вълните. Над нас се рееха няколко морски птици и един доста мършав дракон.
Преминахме под Голямата Арка, застанахме на площадката в основата на стълбите и се загледахме надолу. Гледката от ръба беше наистина шеметна. Далеч под нас се виждаше самотният, песъчлив бряг, по който вълните на отлива бяха оставили бразди, подобни на бръчките по челото на старец. Тук вятърът беше доста по-силен, а миризмата на сол и морска вода — всепроникваща. Корал се отдръпна от ръба, но после отново пристъпи напред.
— Изглежда ми по-опасно, отколкото си го мислех — каза тя след известно време. — Може би човек привиква с гледката, когато тръгне нагоре.
— Не знам — отговорих аз.
— Никога ли не сте се изкачвал оттук?
— Не. Досега не ми се е налагало.
— Мислех си, че свързвате това място с фатална битка, водена тук от баща ви.
Свих рамене.
— Моите пристъпи на сантименталност приемат по-различна форма.
Тя се усмихна.
— Нека да слезем до плажа. Моля ви.
— Разбира се — казах аз и тръгнах надолу.
Към брега водеха широки стъпала, които продължаваха до друга площадка на около десет метра по-долу, откъдето започваше друго, далеч по-стръмно и тясно стълбище. Добре поне, че стъпалата му не бяха мокри и хлъзгави. Още по-ниско следваше ново разширение, по което спокойно можеха да се разминат няколко души. Засега вървяхме един след друг и Корал неусетно се бе откъснала от мен с няколко крачки, което леко ме подразни.
— Няма да е зле да мина пред вас — казах аз.
— Защо?
— За да ви хвана, ако се подхлъзнете.
— Не се безпокойте, няма да се подхлъзна.
Реших, че не си струва да споря и затова я оставих да води.
Стълбите се виеха зигзагообразно, следвайки контурите на склона. Вятърът тук беше далеч по-силен и се опитвахме да се движим възможно най-плътно до скалната стена. Но дори времето да беше далеч по-добро, едва ли щяхме да се престрашим да вървим по ръба на стълбата, тъй като до самия край не се виждаше и намек за някакъв парапет. На някои места преминавахме под скални навеси, но през по-голямата част от пътя се чувствахме абсолютно незащитени. Изругавах тихо всеки път, когато вятърът замиташе наметалото върху лицето ми. Колко мъдро от страна на местните жители, че не си падат по историческите забележителности на Амбър. Корал поддържаше доста добро темпо и на няколко пъти ми се наложи да ускоря крачка, за да не изостана значително. Искрено се надявах някой от по-стръмните участъци, които изникваха пред погледа ни, да я стресне достатъчно, за да пожелае да се върнем. Нищо подобно. Тя дори не спираше на малките площадки, предхождащи всеки следващ завой.
Започнах сериозно да се задъхвам. Всеки път, когато погледнех надолу, си спомнях за авантюрата на баща си. Ей Богу, не бих опитал нещо подобно. Не и преди да съм изчерпал всички останали възможности. Започнах да се чудя колко всъщност е дълга цялата стълба…
Когато най-после достигнахме финалното разширение, аз побързах, за да се изравня с Корал. Но малко преди да я достигна, се препънах в една издатина на стъпалото. Нищо чак толкова страшно — просто залитнах малко по-силно, но успях бързо да се протегна и да се опра на скалата. Това, което истински ме изуми, беше реакцията на Корал. Дочула шума от моето спъване, тя се плъзна ловко встрани, успя да ме хване за ръката, докато преминавах край нея, и ме отклони към скалната стена. Всичко това без дори да се обърне назад.