Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Интересно — отбеляза тя. — Значи твърдите, че Люк е станал магьосник.
— Ъ-ъ… да — казах аз.
— И как е успял да се сдобие с тези способности? Като дете не му личеше да има подобна дарба.
— Магьосниците овладяват Умението по различни начини — обясних аз. — Но вие сигурно знаете това…
Изведнъж осъзнах, че тя е далеч по-умна, отколкото би могъл да си помисли човек, докато гледа усмихнатата й, невинна физиономия. Бях убеден, че се опитва да изкопчи от мен нещо за връзката между Люк и Лабиринта. Подобно признание би повело след себе си доста интересни заключения за родословното дърво на моя стар приятел. — Освен това, неговата майка — Джасра, също е нещо като магьосница.
— Наистина ли? Никога преди не бях чувала за това.
По дяволите! Нямаше да се измъкна лесно…
— Ами, доколкото знам, да.
— А баща му?
— Не знам почти нищо за него — отвърнах аз.
— Срещал ли сте се някога с него?
— Съвсем за кратко.
Ако продължавах така, скоро съвсем щях да се оплета в собствените си лъжи. Затова направих първото нещо, което ми дойде наум. На масата до стената зад Корал нямаше никой. Промърморих нужната дума и похабих едно от приготвените заклинания.
Масата подскочи, завъртя се във въздуха и се тресна в стената. Шумотевицата, която успях да вдигна, се оказа наистина впечатляваща. Разнесоха се шумни възклицания и аз скочих на крака.
— Има ли пострадали? — попитах бързо и се огледах.
— Какво стана? — попита Корал.
— Някакъв необичаен порив на вятъра или нещо подобно — казах аз. — По-добре да се махаме оттук.
— Добре — каза тя, загледана в потрошената маса. — Не бих искала да се замеся в нещо неприятно.
Хвърлих няколко монети на нашата маса и тръгнах към изхода. През следващия половин час не спрях да бръщолевя за какво ли не, за да залича спомена от инцидента. Това явно изигра нужния ефект, защото тя не се опита нито веднъж да поднови прекъснатия в бистрото разговор.
Подбраният от мен маршрут ни отведе до „Западна Винарска“. Тъкмо се чудех дали да я заведа до пристанището, тъй като бе споменала на няколко пъти, че обича морето, когато тя спря и каза:
— Сега си спомних, че в билото на Колвир би трябвало да са изсечени стълби. Разказвали са ми, че навремето вашият баща се опитал да достигне по тях до двореца и да завладее Амбър.
Кимнах.
— Да, така е. Но това е било отдавна. Сега това стълбище почти не се използва, макар да е добро състояние.
— Бих искала да го видя.
— Така да бъде.
Край нас преминаха двама рицари, които носеха герба на Луела на наметалата си. Те ни поздравиха, преди да продължат по пътя си. Аз естествено се замислих дали са тръгнали по някаква задача, или изпълняват нареждането на Луела да ни държат под око. Като че ли нещо подобно бе хрумнало и на Корал, тъй като тя ме погледна въпросително. Свих рамене и продължих напред. Когато след малко се огледах отново, рицарите не се виждаха никакви.
По пътя си срещахме хора, облечени по най-различен начин, според областта, от която идваха. Около нас се носеха ароматите на множество непознати ястия. Докато се изкачвахме нагоре по хълма, спряхме на няколко пъти, за да похапнем различни вкусотии — питки с месо, кисело мляко, сладкиши. Само човек с невероятна воля или без никакъв апетит би устоял на изкушението.
Не можех да не забележа начина, по който Корал преодоляваше изпречилите се на пътя ни препятствия. Движенията й не бяха просто грациозни. В тях се забелязваше някаква особена готовност. Забелязах също, че тя хвърли няколко бързи погледа в посоката, от която бяхме дошли. Аз също погледнах натам, но не видях нищо необичайно. После на вратата на една къща, край която минавахме, неочаквано се появи някакъв мъж и ръката на Корал се стрелна към кинжала на колана й, но после също толкова бързо го пусна.
— Тук животът сякаш кипи непрекъснато — изкоментира тя малко по-късно.
— Така е. Да разбирам ли, че в Бегма всичко е по-спокойно?
— Определено.
— И човек спокойно може да се разхожда по улиците?
— О, да.
— А жените при вас получават ли военно обучение наравно с мъжете?