Фурията на принцепса

Отначало усети миризмата му — воня на разложение и гниещо месо. Секунда по-късно тя видя и тревния лъв, който изплува от сенките под стволовете на извисяващите се борове. Звярът беше дълъг осем или девет фута, златистата му козина беше покрита със зеленикави ивици, които прекрасно се сливаха с високата трева в долината Амарант. Беше мощно същество, много по-мускулесто от всяко животно, приличаше на обикновена домашна котка, горните му зъби стърчаха като извити ками от горната челюст, пробивайки през долната устна, дори когато устата му беше затворена. Или, по-точно, зъбите на жив тревен лъв биха го направили. Този тревен лъв вече нямаше долна устна. Тя беше откъсната или отхапана. Около него жужаха мухи. На места кичури козина бяха опадали, разкривайки подута, гниеща плът, пулсираща от движенията на личинки или други насекоми. В едното му око беше забит трън. На мястото на другото се виждаше празна кухина. От ноздрите и ушите му се стичаше тъмна течност, оцветяваща рядката козина около тях.

И въпреки това той се движеше.

— Взет е — пое си дъх Амара.

Една от най-отвратителните тактики, използвани от ворда, беше способността им да изпращат на враговете си дребни животинки. Те проникваха в жертвите си, убиваха ги и поемаха контрол над труповете им, така както човек управлява марионетка.

Преди няколко години в долината Калдерон, по време на първата инвазия на ворда — тази, която беше спряна, преди да стане твърде масова, за да не може да бъде овладяна, Амара и Бърнард бяха принудени да се бият с десетки взети холтъри, а след това и да унищожат останките им. Взетите не обръщаха внимание на болката, бяха бързи и невероятно силни — но не особено умни.

Тревният лъв спря и се загледа в тях за около секунда. След това за още една.

След това, движейки се със скорост, която живо същество просто не може да развие, той се обърна и изчезна сред дърветата.

— Разузнавач! — изсъска Бърнард, пришпори коня си и го последва. — Трябва да го спрем.

Амара за миг примигна недоумяващо, но след това плесна по шията на коня си отляво и отдясно и го пришпори след Бърнард.

— Защо? — попита тя.

— Вече убихме една вордска царица — извика Бърнард. — Предпочитам този, който командва тези войски, да не разбере, че сме наблизо, и да не започне активно да ни издирва.

Амара вдигна ръка, за да защити лицето си, когато клоните започнаха да я удрят.

— Безполезно е — изплю тя и извика: — По-добре да се издигна във въздуха!

— Давай!

Амара грабна лъка и колчана си, извади краката си от стремената, издърпа ги на седлото, след което плавно се изправи и продължавайки започнатото движение, скочи във въздуха. Подчинявайки се на мълчаливия й призив, Сирус се втурна в пространството под нея, подхвана я и се издигна с нея.