Фурията на принцепса

Тя отново се засмя.

— Беше ми студено. Останалото, доколкото си спомням, беше твоята идея.

— Изобщо не си го спомням по този начин — каза той сериозно. Очите му блестяха, пръстите му нежно стиснаха ръката й.

— А още тя е съпруга на този мъж от Калдерон. Основателят на Дом Калдерон. Нещо, което… което може да продължи дълго време. Нещо, което може да устои и да расте. Което би могло да направи много добро за много хора.

Амара усети, че започва да трепери, но се овладя.

— За да се случи това, на Дома са нужни деца, Бърнард — каза тя тихо. — А аз не… Ние нямаме… — тя сви рамене. — И в този момент не мога да съм сигурна, че това изобщо някога ще се случи.

— Или можеш — каза Бърнард. — Някои неща не понасят бързане.

— Но какво ще стане, ако не мога? — попита тя без злоба или мъка в гласа си.

След секунда тя с изненада осъзна, че не ги изпитва. Или поне не толкова, колкото ги изпитваше преди.

— Не се опитвам да предизвикам съчувствие, любими. Това е рационален въпрос. Ако не мога да ти дам наследник, какво ще правиш?

— Ще осиновим — веднага каза Бърнард.

Тя изви вежди.

— Бърнард, законите относно гражданството…

— О, враните да ги изкълват тези закони — изплю Бърнард и се усмихна. — Изчетох ги. Като цяло те са най-вече оправдание за гражданите да не дават парите и статута си на никого, освен на собствените си деца. Великите фурии знаят, че ако всичко се основава само на кръв, то всички копелета, като например Антилар Максимус, със сигурност би трябвало да наследят гражданството.

— Да осиновим копеле на гражданин — замислено промълви Амара.

— Те имат толкова голям потенциал за призоваване на фурии, колкото би могло да има и нашето дете — каза Бърнард. — И, врани, такива деца има повече от достатъчно. Защо да не вземем попечителство над няколко от тях? Готов съм да се обзаложа на всеки меч в моя арсенал, че почти всички наемни рицари на Акватайн са извънбрачни деца на граждани.

— Да предположим, че го направим — попита тя. — После какво?

Той вдигна вежди.

— Отглеждаме ги.

— Отглеждаме ги.

— Да. От теб ще излезе страхотна майка.

— Ха. Толкова просто?

Той се засмя и топлият му смях се разнесе из гората.

— Отглеждането на дете не е трудно, любима. Не е лесно, но не е и трудно.

Тя го погледна и сведе глава.

— Как се прави тогава?

Той сви рамене.

— Просто ги обичаш повече от въздуха, водата и светлината. Оттам нататък всичко останало си идва естествено.

Той спря и нежно я дръпна за ръката, така че да я обърне към себе си. Докосна бузата й, съвсем леко, само с върховете на пръстите си.

— Разбери ме — каза той тихо, гледайки я сериозно. — Аз не съм се отказал от идеята да раждаш децата ми и никога няма да го направя.